Определение №314/15.05.2020 по дело №1215/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Явява ли се нищожен по смисъла на чл.26 ЗЗД, ал.1 и ал.2 договор за изключителна лицензия на патентовано изобретение като такъв, сключен в нарушение на нормата на чл. 31, ал. 3 ЗПРПМ и като такъв с невъзможен предмет, в случаите, в които към момента на неговото сключване притежателят на патента вече е бил отстъпил на трето лице изключителна лицензия със същия предмет? Ако съобразно отговора на първия въпрос договорът се явява нищожен, то кой има право да се позовава на нищожността – всяко лице, което има правен интерес и черпи права от нея, или само лицензополучателят по първата изключителна лицензия?


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
КОСТАДИНКА НЕДКОВА, АННА БАЕВА

изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1215 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Производството е по чл.288 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на „ДИНАМО СЛИВЕН“ АД, представлявано от адв. Г. А., адв. В. П. и адв. Я. Д., срещу решение № 96 от 23.11.2018г. по в.т.д. № 207/2018г. на Бургаски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 17 от 09.05.2018г. по т.д. № 20/2015г. на Сливенски окръжен съд, касаторът е осъден да заплати на Е. Н. П. сумата 100 000 лева, представляваща част от цялата сума от 339 230,43 лева, представляваща неизпълнено задължение за заплащане на възнаграждение по договор за лицензия, сключен между тях на 01.09.2009г., и сумата 75 900,43 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на мораторната лихва за периода от изискуемостта на всяка лицензионна вноска до предявяване на иска – 31.03.2015г., както и разноски в размер на 10 115 лева – адвокатско възнаграждение и 4 558,60 лева – държавни такси, а предявеният от касатора против Е. Н. П. насрещен иск за заплащане на сумата 52 030 лева, представляваща част от цялата сума от 520 308,27 лева, като получена без основание от Е. П., е отхвърлен.

Мотиви

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по иск, основан на факти като източник, страни и съдържание на правоотношение, какъвто не е предявяван, като е въвел нови факти, в това число наличие на допълнително правоотношение по договор за сублицензия. Поддържа, че въззивният съд погрешно е тълкувал и приложил материалния закон, като погрешно е приел, че нормата на чл.31, ал.3 ЗПРПМ не е императивна и сключването на сделка в нейно нарушение не води до нищожност, а до друг, неизяснено какъв и на какво основание, вид недействителност, както и погрешно е определил правните последици на недействителността по чл.31, ал.3 ЗПРПМ, ограничавайки кръга на лицата, които могат да се позоват на нея. Твърди още, че въззивният съд погрешно приема наличие на законова празнота в уредбата на лицензионния договор и осъществява тълкуване в условията на аналогия на закона, въпреки липсата на предпоставки за допускане на подобно тълкуване и прилагане на неприложими към предмета на спорното правоотношение материалноправни норми – чл.188 ЗЗД и чл.293 ТЗ. Счита, че въззивният съд в нарушение на процесуалните се е произнесъл преюдициално по наличието на патентно правонарушение и неговите параметри, за което няма съдебна компетентност и въпреки направените възражения в хода на спора. Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд за съществуването на сублицензия между „Динамо“ АД и касатора „Динамо Сливен“ АД въпреки липсата на насрещни изявления за това. Навежда и доводи за допуснати съществени процесуални нарушения поради противоречие на формираните изводи със събраните по делото доказателства, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и позоваване на неприети по делото доказателства, както и произнасяне по въпросите за наличие на сублицензия, въпреки че такива твърдения са направени едва във въззивната жалба. Сочи, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд е обявил за безспорни всички релевантни факти на несъществуващо правно основание. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1 ГПК, т.1 и т.3 и ал.2.

І. Сочи следните материалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото:

1. Явява ли се нищожен по смисъла на чл.26 ЗЗД, ал.1 и ал.2 договор за изключителна лицензия на патентовано изобретение като такъв, сключен в нарушение на нормата на чл.31, ал.3 ЗПРПМ и като такъв с невъзможен предмет, в случаите, в които към момента на неговото сключване притежателят на патента вече е бил отстъпил на трето лице изключителна лицензия със същия предмет?

2. Ако съобразно отговора на първия въпрос договорът се явява нищожен, то кой има право да се позовава на нищожността – всяко лице, което има правен интерес и черпи права от нея, или само лицензополучателят по първата изключителна лицензия?

3. Може ли правният режим на договора за продажба, респективно правния режим на договора за наем, да бъде приложен по аналогия спрямо договор за лицензия на патентовано изобретение по въпросите, по които не е налице специална правна уредба в ТЗ или ЗПРПМ?

4. Ако притежател на изключителна лицензия върху патентовано изобретение е знаел за използването на това изобретение от страна на трето лице и въпреки това не се е противопоставил на използването, може ли да се приеме, че между него и третото лице е налице договор за сублицензия по смисъла на чл.596 ТЗ?

ІІ. Касаторът сочи следните процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. Относно допустимостта според т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд да въвежда в решението си по делото нови факти и обстоятелства от предмета на спора – в случая правоотношенията по „сублицензия“, апортни правоотношения, договори с трети лица при условията на чл.293 ТЗ и други подобни, явяващи се преюдициални за процесния спор или обуславящи приложимото материално право, без в хода на производството да ги е посочил на страните и да им е указал доказателствената тежест за тях? Твърди, че по въпроса е налице противоречие и с решение № 201 от 23.10.2015г. по гр.д. № 600/2015г. та ВКС, ГК, ІІІ г.о.

2. Ако на страните са били дадени неточни /в случая никакви/ указания относно подлежащите на доказване факти и с дадените указания /в случая в резултат на липсата на указания/ е неправилно разпределена доказателствената тежест между страните, следва ли въззивният съд да даде възможност на страните да предприемат съответните процесуални действия по посочване и събиране на относими доказателства? Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с решение № 180 от 02.02.2018г. по т.д. № 340/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 42 от 09.06.2016г. по т.д. № 799/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 51 от 02.05.2012г. по т.д. № 105/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 135 от 20.12.2010г. по т.д. № 13/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 224 от 23.06.2011г. по гр.д. № 1184/2010г. на ВКС, ТК, ІІІ г.о., решение № 172 от 23.01.2010г. по гр.д. № 386/2009г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о.

3. Относно задължението на решаващия съд, в т.ч. и въззивния, да направи своите фактически и правни изводи по делото чрез обсъждане в тяхната съвкупност на всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните. Твърди, че по въпроса е налице противоречие с ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК, решение № 205 от 30.12.2011г. по т.д. № 654/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 37 от 29.03.2012г. по гр.д. № 241/2011г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 36 от 24.03.2014г. по т.д. № 2366/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о.

4. В пряко противоречие със задължително тълкуване на Конституционния съд на Република България и на ВС на РБ и разбирането на теорията е разрешението на въззивния съд по отношение на дадените от него материалноправни разрешения при приложение по аналогия на закона. Твърди, че въззивният съд го е сторил двукратно, без да оповести на страните съществуването на „законови празноти“, без да обоснове сходството на правните хипотези и без да посочи материалноправните норми, които смята да приложи и е приложил по аналогия на закона. В тази връзка се позовава на Решение на КС №4/2011г., Решение на КС № 7/2012г., решение № 22 от 22.04.1977г. по гр.д. № 9/77г. на ОСГК, решение № 81 от 03.07.1994г. по ф.д. № 174/1993г. на Vг.о. и решение № 2409 от 06.10.1971г. по гр.д. № 1267/1971г. на ВКС, І г.о.

5. По въпроса за възможността трето по дадена сделка /договор за изключителна лицензия на патент в случая/ лице да се позовава на нищожността й, независимо дали интересът му е посредствен или непосредствен, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 11 от 09.02.2009г. по т.д. № 634/2008г. на ВКС, ТК, І т.о.

Касаторът счита също, че с оглед изложените аргументи обжалваното решение е очевидно неправилно.

Ответникът Е. Н. П., представляван от адв. Е. П. и адв. М. С., оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като отговорите на въпросите, посочени в пункт І от изложението, не биха довели до друг резултат по спора и не се явяват обуславящи. Счита, че поставените въпроси не държат сметка за фактически установеното от съда в оспорваното решение, а третират хипотези, каквито съдът не е решавал. Поддържа, че крайните изводи на съда по спорното право са основани на специфичните отношения между първия и втория лицензиант и в тази връзка счита, че сам по себе си отговорът на първия въпрос, без да се държи сметка за конкретните отношения между първия и втория лицензиант, не обосновава крайния съдебен акт. Твърди още, че първият въпрос има ясен отговор в закона и не се нуждае от тълкуване от касационния съд с оглед развитие на правото, като излага подробни съображения за законосъобразност на даденото от въззивния съд разрешение. Поддържа, че не е налице различие в дадената от въззивния съд правна квалификация и не е налице произнасяне извън предмета на делото и по факти, които са нови, поради което прави възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване по втората група въпроси.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е посочил, че предявените от ищеца права са основани на сключения на 01.09.2009г. договор за лицензия, с който ищецът – като лицензодател от една страна, и въззиваемият ответник „Динамо Сливен“ АД – като лицензополучател от друга, е предоставил изключителна лицензия върху изобретение – безчетков алтернатор с ротор с клюнообразни полюси, защитено чрез регистрация на: полезен модел № 1036, заявен на 17.04.2007 г., с начална дата на закрила 16.04.2007 г., като публикацията за издаденото свидетелство за регистрация на полезен модел е публикувана в Официален бюлетин на Българското патентно ведомство № 3 от 31.03.2008г. и Патент с peг. № 66108, заявен на 16.04.2007 г. и с начална дата на закрила от 16.04.2007 г., като публикацията за издадения патент за изобретение е публикувана в Официален бюлетин на Българското патентно ведомство № 4 от 29.04.2011 г. и при двата обекта на индустриална собственост началната дата на закрила е 16.04.2007 г. Ищецът се е позовал на чл. 16 от договора, съгласно който въззиваемото дружество като лицензополучател дължи възнаграждение в размер на 5 % от реализираната сума от продажната цена на всяка пратка продукти, произведени при използване на лицензията – „ безчетков алтернатор с клюнообразни полюси „, като възнаграждението следвало да бъде платено в срок до 15 дни от всяко постъпване при „Динамо Сливен “ АД на сума от продажна цена на продукта, във връзка с което се задължил да предоставя на лицензодателя своевременна и актуална информация за реализираните продукти и постъпили суми. Посочено е, че въззиваемият не изпълнявал задълженията в периода от сключването му на 01.09.2009 г. до неговото прекратяване на 10.09.2013г., както и в предоставения му допълнителен 6 месечен срок, след прекратяването на договора, считано от 22.10.2013г. до 22.04.2014г., като е направено признание, че за периода от 01.09.2009 г. до 31.03.2013г., ответникът е получил сума в размер на 441 920.54 лв. Въззивният съд е посочил, че ответникът е направил следните възражения: за нищожност на договора поради сключването му в нарушение на чл.31, ал.3 ЗПРПМ, пр.2; че в периода от 01.09.2009 г. до датата на завеждане на исковата молба е изплатил сумата от минимум 520 308 лева; че не е налице неизпълнение от негова страна на описаните в обстоятелствената част на исковата молба или на каквито и да било други задължения по лицензионен договор от 01.09.2009 г.; че в периода от 01.09.2009 г. до 27.05.2013 г. ищецът е приемал, без каквито и да било възражения плащанията, извършвани в негова полза; в условията на евентуалност, на основание чл. 111, б. в ГПК прави възражение за погасяване по давност на всички претендирани с исковата молба вземания за възнаграждения по договор от 01.09.2009г. и лихви, за периода от претендираните с исковата молба начални периоди до 31.03.2012г. С оглед възражението за нищожност на договора въззиваемият ответник е предявил насрещен иск за полученото от въззивника по нищожния договор плащане в размер на общо 520 308лв., чието връщане дължи, като ответникът претендира частично сумата от 52 030лв., явяваща се платена без основание, ведно със законната лихва за забава считано от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата.

Въззивният съд, за да постанови решението си, е обсъдил събраните по делото доказателства и направените от страните възражения. Счел е за неоснователно направеното в отговора възражение за нищожност на договора поради сключването му в нарушение на чл. 31, ал. 3 ЗПРПМ, пр. 2, предвид обстоятелството, че ищецът вече е бил отстъпил правата върху обектите на индустриална собственост с договор от 30.04.2007 г. сключен с „Динамо “ АД , [населено място]. Приел е, че между страните е сключен на 01.09.2009г. в изискуемата от чл. 587, ал. 2 ТЗ писмена форма договор за лицензия с лицензодател – въззивникът, който е и притежател на патента. Посочил е, че в чл. 590 ТЗ и чл. 31 ал.4 ЗПРПМ е предвидено вписване в регистър на Патентното ведомство, при липсата на което договорът е действителен, но е непротивопоставим на трети лица, както и че правната закрила се състои в изключителното право на изобретението или полезния модел, което включва право на използване, на разпореждане с патента и забрана към трети лица да го ползват без съгласие на патентопритежателя. От съдържанието на патентното право – чл. 19 ЗПРПМ, въззивният съд е извел и правомощията: право на произвеждане с търговска цел на материални обекти, в които изобретението или полезния модел са вложени, право на използване с цел извличане на доходи, както и право да се търгува с изделията, които материализират патентования обект. Посочил е, че упражняването на правата от патентопритежателя обичайно не се извършва лично, а чрез трети лица, с които той е сключил договор за лицензия. Посочил е още, че изключителната лицензия е абсолютно право, което обременява патентното право, чрез ограничаването в чл. 31, ал. 3 ЗПРПМ, пр. 2 на патентопритежателя да учредява лицензия в полза на други лица, както и да ползва лицензирания обект, но е приел, че за разлика от патентопритежателя, след предоставяне на изключителна лицензия лицензополучателят има право да учредява „сублицензии“ с договор – също в изискуемата от чл. 587, ал.2 ТЗ писмена форма. Изложил е съображения, че на изключителното патентно право съответства задължението, отправено до всички трети лица, да се въздържат от действия, които пречат на осъществяване на съдържанието на патентното право, като неизпълнението на тези задължения се третира от ЗПРПМ като нарушения на патентното право. В тази връзка е посочил, че при нарушаване на правата им на неговите носители – патентопритежател и лицензополучател по договор за лицензия, е предоставена възможността по чл. 28 ЗПРПМ във вр. с чл. 27 ЗПРПМ за защита, в зависимост от степента на засягане на техните интереси: да потърсят закрила чрез установителен иск за факта на нарушението; чрез иск за обезщетение за претърпените вреди и пропуснатите ползи; чрез иск за преустановяване от нарушителя на действия, нарушаващи патентни права. Достигнал е до извод, че така очертаната от закона правна закрила на патента и лицензията не е предоставена на трети лица, сключили договор в нарушение на патента или лицензията, като техните права не са противопоставими на лицензодателя, който би могъл да бъде както самият притежател на патента, така и притежателят на изключителна лицензия по сключен в писмена форма и вписан съгласно чл. 587, ал. 2 ТЗ и чл. 31, ал. 4 ЗПРПМ договор за „сублицензия“. С оглед на това е приел, че кръгът на лицата, спрямо които са непротивопоставими правата на трети лица по последващ договор за лицензия, се изчерпва с патентопритежателя и притежателя на изключителна лицензия и, доколкото последните не са упражнили правата си на закрила, очертана с правомощията по чл. 28, ал. 1 ЗПРПМ, т. 1 – 3 и чл. 28, ал. 2 ЗПРПМ, или с поведението си не са се противопоставили на ползването на патента, считайки го за нарушение, последващият договор е валиден и обвързва страните по него. Въззивният съд се е позовал на приетото в теорията (М. П.; С. – Р, 2000, стр. 190), че по посочените характеристики, договорът за изключителна лицензия е съпоставим с договора за продажба, поради което „при липсата на специални разпоредби за лицензионния договор, оправдано и съответстващо на морала е аналогичното приложение на разпоредбите при съдебно отстранение – чл. 188 ЗЗД и сл. и чл. 193 ЗЗД и сл. при продажбата към лицензионния договор.“. По тези съображения е достигнал до извод, че ако действително предоставената със сключения между страните договор от 01.09.2009г. лицензия не е валидно учредена, то това възражение е противопоставимо на всяко трето лице, вкл. лицензодателя, само от получателя на лицензията по вписания предходен договор от 30.04.2007г. за изключителна лицензия, но не и от други лица. Заключил е, че процесният договор за лицензия от 01.09.2009г. в отношенията с всяко друго лице е валиден и не е нищожен само с оглед сключването му в нарушение на чл. 31, ал. 3 ЗПРПМ, пр. 2, тъй като тази забрана е установена в защита на правата на притежателя на изключителната лицензия, ако действително ги упражнява, но не и в защита на трети лица.

Въззивният съд е приел, че по аналогия с разпоредбата на чл. 188 ЗЗД лицензодателят по последващия договор за лицензия отговаря, ако друго лице има противопоставимо по отношение на патентния обект право на лицензия спрямо лицензополучателя, но не и ако последният е знаел за това. Счел е, че настоящият случай е такъв, тъй като въззиваемият – лицензополучател по договора от 01.09.2009г., е знаел за правата на третото лице, не само с оглед вписването на договора за лицензия от 30.04.2007г., но и с оглед обстоятелството, че това трето лице – притежател на изключителната лицензия по договора от 30.04.2007г. – „Динамо“ АД, е собственик на капитала на „Динамо Сливен“ АД, като волеизявлението за сключването му е отправено от същите лица, явяващи се представители и на „Динамо“ АД.

Въззвният съд е приел още, че с оглед поведението на лицензополучателя – произвел и вложил патентния обект в свое производство, от което е реализирал доходи съгласно заключението на в.л. Т. Й., за което е извършвал плащания на лицензодателя до 31.03.2013г., не може да се направи извод, че поради липсата на сключен писмен договор, е считал, че упражнява правата без съгласието на притежателя на изключителната лицензия – собственик на капитала му. Посочил е, че наличието на съгласие от последния под формата на „сублицензия“ е несъмнено и не може да се оспорва от въззиваемия само с оглед липсата на изискуема от закона писмена форма за действителност, като с оглед характера на договора на абсолютна търговска сделка е приложил чл. 293, ал. 3 ТЗ, съгласно който търговецът не може да се позовава на недействителност само поради липсата на писмена форма. В тази връзка е съобразил, че в продължение на близо четири години, при това с изричното съгласие на патентопритежателя и без противопоставянето на притежателя на лицензия по предходния договор от 30.04.2007г., въззиваемият е упражнявал правата по предоставената лицензия със знанието и без противопоставянето от страна на „Динамо“ АД. Поради това и по аргумент от чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗПРПМ е счел, че не намира опора в закона възражението на въззиваемия, че с оглед публикуването на документацията на сайта на патентното ведомство е могъл и я е ползвал без съгласието на патентопритежателя и притежателя на изключителната лицензия.

Въззивният съд е приел, че с оглед действителността на договора, включително след прекратяването му, въззиваемият като лицензополучател дължи възнаграждение на лицензодателя за учреденото със съгласието на притежателя на изключителната лицензия право на ползване на патентния обект, тъй като поради продължаване ползването на патента въпреки противопоставянето на лицензодателя, по аналогия и при липсата на специална разпоредба, следва да намери приложение правилото на чл. 238, ал. 2 ЗЗД, съгласно което ползвателят на лицензията трябва да изпълнява всички задължения, произтичащи от прекратения договор.

Въззивниият съд е счел за неоснователно и възражението за погасяване на задълженията по давност поради изтичане на срока по чл. 111, б. в ЗЗД. Приел е, че договорът за лицензия е типичен договор за продължително, а не за периодично изпълнение и на двете насрещни престации, поради което е приложим, общия 5 – годишен срок на погасителна давност. Приел е, че следва да се считат погасени задълженията преди 31.03.2010г., които обаче са погасени не по давност, а чрез изпълнение по правилата на чл. 76 ЗЗД – чрез плащане.

Поради основателността на главния иск въззивният съд е счел за основателна и претенцията за обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на мораторната лихва – установена със заключението на вещото лице, надвишаваща размера, за който е предявена – 75 900.43 лв., с оглед допуснатото изменение, чрез увеличаване на предявения иск.

С оглед извода за неоснователност на възражението за нищожност въззивният съд е приел за неоснователен насрещния иск с правно основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД, предявен до размера от 52 030лв., като част от общо 520 308.27лв. За пълнота е посочил, че правилото на чл. 34 ЗЗД е установено в съответствие с принципа за неоснователно обогатяване, поради което и с оглед характерните престации в случая полученото от лицензодателя не подлежи на връщане именно с оглед съблюдаване принципа на неоснователно разместване на права и блага в имуществения патримониум на страните.

С оглед мотивите на въззивното решение доводът на касатора за недопустимост на решението поради произнасяне от въззивния съд по непредявен иск, основан на въведени нови факти, в това число наличие на допълнително правоотношение по договор за сублицензия, е неоснователен. Въззивният се е произнесъл по предявения иск, основан на твърдения за сключен между страните договор за лицензия и за неизпълнението му поради изплащане на лицензионно възнаграждение в по-нисък от уговорения размер, поради което не е налице твърдяното произнасяне по непредявен иск – иск, основан на въведени от въззивния съд факти.

Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 – т. 3. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора в т.І.1 и т.І.2 материалноправни въпроси са обсъждани от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи, поради което осъществяват общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. По въпросите не е формирана постоянна съдебна практика, нито отговорът им следва пряко от относимите правни норми. Поради това настоящият състав намира, че по отношение на тези въпроси е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК доколкото при липса на съдебна практика по тях разглеждането им ще допринесе за решаването на делата съобразно точния смисъл на закона.

Останалите два материалноправни въпроса, формулирани в т. І, както и посоченият в т.ІІ.1 процесуалноправен въпрос, са поставени във връзка с част от мотивите на въззивния съд, които са субсидиарни спрямо решаващия му извод за действителност на сключения между страните договор за лицензия, поради което не могат да обосноват допускане на касационен контрол, а по тях касационната инстанция следва да се произнесе в решението по същество на спора с оглед отговора на правните въпроси, обусловили допускане на касационно обжалване. Същите съображения са относими и към процесуалноправния въпрос по т.ІІ.2, свързан с правомощията на въззивната инстанция при неточност или непълнота в доклада на първата инстанция. Този въпрос е поставен във връзка с твърдения за дадена от въззивния съд различна правна квалификация от определената с доклада по делото и за основаване на въззивното решение на факти, различни от предмета на спора и основанието на иска и претенцията, както са описани в доклада на първоинстанционния съд. Следователно въпросът е поставен във връзка с посочената по-горе част от мотивите на въззивния съд, която не се явява единствено обуславяща изхода на спора, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, а по него съдът ще се произнесе в решението.

Процесуалноправният въпрос по т.ІІ.3 е свързан със задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и в съвкупност събраните относими и допустими доказателства. По този въпрос не е налице отклонение от формираната практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е обсъдил в мотивите си събраните по делото доказателства, както и твърденията и възражения на страните, и въз основа на това е формирал крайния си извод за основателност на предявените от ищеца искове. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за необоснованост и допуснато нарушение на съдопроизвоствените правила, по което касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Направеното в т.ІІ.4 и т.ІІ.5 искане за допускане на касационно обжалване е неоснователно, тъй като не са формулирани конкретни процесуалноправни или материалноправни въпроси, по отношение на които се твърди произнасяне в противоречие с практиката на ВКС. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.

Касационен въпрос

По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните материалноправни въпроси: „Явява ли се нищожен по смисъла на чл.26 ЗЗД, ал.1 и ал.2 договор за изключителна лицензия на патентовано изобретение като такъв, сключен в нарушение на нормата на чл.31, ал.3 ЗПРПМ и като такъв с невъзможен предмет, в случаите, в които към момента на неговото сключване притежателят на патента вече е бил отстъпил на трето лице изключителна лицензия със същия предмет? Ако съобразно отговора на първия въпрос договорът се явява нищожен, то кой има право да се позовава на нищожността – всяко лице, което има правен интерес и черпи права от нея, или само лицензополучателят по първата изключителна лицензия?“

На основание чл.81, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 4558,61 лева.

Диспозитив

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

О П Р Е Д Е Л И :

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 96 от 23.11.2018г. по в.т.д. № 207/2018г. на Бургаски апелативен съд.

УКАЗВА на „Динамо – Сливен“ АД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на Върховен касационен съд държавна такса за разглеждане на касационната му жалба съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, в размер на 4558,61 лева, като при неизпълнение на това указание производството по касационната жалба ще бъде прекратено.

След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на Председателя на Второ търговско отделение на Търговска колегия на Върховен касационен съд за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерии.

Цитирани норми