Решение №311/2018/08.01.2019 по дело №1144/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Намират ли субсидиарно приложение разпоредбите на чл. 67, ал. 7 ЗДСл, т. 1 и т. 3 за заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през официалните празници на държавните служители в системата на МВР при действието на ЗМВР 2006 /отм./?

Отговор

През периода 09.08.2008 г. - 31.12.2010 г. субсидиарното приложение на ЗДСл (респ. – на разпоредбите на чл. 67, ал. 7 ЗДСл, т. 1 и т. 3 от него) по отношение на държавните служители в системата на МВР е изрично уредено с § 1а (нов - ДВ, бр. 69/2008 г., отм. - ДВ, бр. 88/2010 г.) от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 23 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид които е прието, че разпоредбата на чл. 126 от ЗДСл за освобождаване от държавни такси продължава да намира субсидиарно приложение по отношение на държавните служители в системата на МВР и след отмяната на § 1а от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че след тази отмяна и независимо от нея, и разпоредбите на чл. 67, ал. 7 ЗДСл, т. 1 и т. 3 за заплащане на нощния труд и на работата през официалните празници, продължават да се прилагат субсидиарно по отношение на държавните служители в системата на МВР – до отмяната на 01.07.2014 г. на ЗМВР от 2006 г. и влизането в сила на действащия ЗМВР, с разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ЗМВР от който, отново изрично е предвидено да им се заплащат допълнителните възнаграждения за труд през нощта и на официалните празници. Възприемането на обратното разрешение на поставения материалноправен въпрос би довело до лишаване на държавните служители в системата на МВР от тези допълнителни възнаграждения за нощен труд и за труд на официалните празници в течение на един продължителен период от време (01.01.2011 г. - 30.06.2014 г.), като по този начин би ги поставило в неравностойно положение както спрямо останалите държавни служители, така и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, които получават такива допълнителни възнаграждения съгласно разпоредбите на чл. 261 КТ и чл. 264 от КТ. Горното тълкуване е в съответствие и с основния правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепен и в чл. 6 КРБ и чл. 14 КЗПЧОС.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
АЛБЕНА БОНЕВА, БОЯН ЦОНЕВ

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 1144 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото С. Х. Н. срещу решение № 1666/09.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2017 г. на Варненския окръжен съд (В.). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, като е потвърдено частично решение № 66/09.01.2017 г., поправено с решение № 2425/14.06.2017 г., постановени по гр. дело № 2175/2016 г. на Варненския районен съд (В.), са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в [населено място] (ОД на МВР – [населено място]), иск с правно основание чл. 211, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 187, ал. 5 ЗМВР – за разликата над общия му уважен размер от 1 279.62 лв. до пълния му предявен размер от 5 153.25 лв., претендирана като трудово възнаграждение за положен през периода 01.11.2012 г. – 04.11.2015 г., извънреден, включително – нощен и на официални празници, труд, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – за разликата над общия му уважен размер от 149.94 лв. до пълния му предявен размер от 793.19 лв., претендирана като мораторна лихва (обезщетение за забава) за периода 01.12.2012 г. – 25.02.2016 г., и относно разноските по делото.

В касационната жалба на ищеца С. Х. Н. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради неправилно приложение на материалния закон, нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в последващо писмено становище на жалбоподателя.

Ответната ОД на МВР – [населено място] не е подала отговор на касационната жалба и не взема становище по нея.

Касационен въпрос

С определение № 588/27.06.2018 г. касационното обжалване по делото е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос – намират ли субсидиарно приложение разпоредбите на чл. 67, ал. 7 ЗДСл, т. 1 и т. 3 за заплащане на допълнителни възнаграждения за нощен труд и за работа през официалните празници на държавните служители в системата на МВР при действието на ЗМВР от 2006 г. (отм.).

Мотиви

Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този материалноправен въпрос е положителен. През периода 09.08.2008 г. – 31.12.2010 г. субсидиарното приложение на ЗДСл (респ. – на разпоредбите на чл. 67, ал. 7 ЗДСл, т. 1 и т. 3 от него) по отношение на държавните служители в системата на МВР е изрично уредено с § 1а (нов – ДВ, бр. 69/2008 г., отм. – ДВ, бр. 88/2010 г.) от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.). Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 23 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, предвид които е прието, че разпоредбата на чл. 126 от ЗДСл за освобождаване от държавни такси продължава да намира субсидиарно приложение по отношение на държавните служители в системата на МВР и след отмяната на § 1а от ДР на ЗМВР от 2006 г. (отм.), следва да се приеме, че след тази отмяна и независимо от нея, и разпоредбите на чл. 67, ал. 7 ЗДСл, т. 1 и т. 3 за заплащане на нощния труд и на работата през официалните празници, продължават да се прилагат субсидиарно по отношение на държавните служители в системата на МВР – до отмяната на 01.07.2014 г. на ЗМВР от 2006 г. и влизането в сила на действащия ЗМВР, с разпоредбата на чл. 179, ал. 1 ЗМВР от който, отново изрично е предвидено да им се заплащат допълнителните възнаграждения за труд през нощта и на официалните празници. Възприемането на обратното разрешение на поставения материалноправен въпрос би довело до лишаване на държавните служители в системата на МВР от тези допълнителни възнаграждения за нощен труд и за труд на официалните празници в течение на един продължителен период от време (01.01.2011 г. – 30.06.2014 г.), като по този начин би ги поставило в неравностойно положение както спрямо останалите държавни служители, така и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, които получават такива допълнителни възнаграждения съгласно разпоредбите на чл. 261 КТ и чл. 264 от КТ. Горното тълкуване е в съответствие и с основния правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепен и в чл. 6 КРБ и чл. 14 КЗПЧОС.

По основателността

С обжалваното въззивно решение окръжният съд е разрешил поставения по делото материалноправен въпрос в противоречие с горното разрешение, основано на принципните разяснения, дадени в мотивите към т. 23 от тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. За да намери за неоснователна претенцията на касатора-ищец за заплащане на допълнителното възнаграждение за нощен труд и за труд на официални празници – в рамките на общата му претенция за заплащане на положения от него извънреден труд – за частта от процесния период 01.11.2012 г. – 30.06.2014 г. (при действието на отменения ЗМВР от 2006 г.), въззивният съд е приел, че ЗМВР е специален по отношение на ЗДСл и в него е уреден статутът на държавните служители, полагащи труд по служебно правоотношение в системата на МВР – аргумент от чл. 169, ал. 2 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 142, ал. 2 ЗМВР. Приел е също, че в чл. 202, ал. 1 ЗМВР от 2006 г. (отм.) са изброени допълнителните възнаграждения, които се изплащат на държавните служителите, като в разпоредбата е предвидено възнаграждение само за извънреден труд, но не и за нощен труд или труд, полаган от държавните служители по време на официални празници, каквато изрична разпоредба се съдържа в действащия ЗМВР. Посочил е и че нормата на чл. 202, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ допуска заплащане на допълнителни възнагараждения и извън посочените в ал. 1, само в случаи, определени със закон или с акт на Министерския съвет, но е изтъкнал, че такива в процесния по делото период не са приети. В. е приел и че от систематическото тълкуване на двете норми следва, че изброяването в специалния закон на хипотезите, в които се дължи допълнително възнаграждение, е изчерпателно и не са налице условията за приложимост на общата норма на чл. 67 от ЗДСл.

Основателно е оплакването в касационната жалба, че така изложените изводи и съображения на въззивния съд са неправилни. Същите са в противоречие с възприетото по-горе от касационната инстанция, тълкуване на материалния закон, съгласно което претенцията на жалбоподателя-ищец в частта ѝ за заплащане на допълнителното възнаграждение за положения от него извънреден нощен труд и на официални празници се явява основателна и за тази част от процесния период 01.11.2012 г. – 30.06.2014 г., през която е действал отмененият ЗМВР от 2006 г.

Тъй като допуснатото от въззивния съд нарушение на материалния закон не налага връщане на делото за повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства, настоящата касационна инстанция следва да разреши по същество спора между страните относно заплащането на положения от ищеца, процесен извънреден нощен труд и на официални празници.

Съгласно приетото във въззивното производство, неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза, през разглежданата част от процесния период 01.11.2012 г. – 30.06.2014 г. ищецът е отработил 1 064 часа извънреден нощен труд и 112 часа извънреден труд на официални празници, за които му се дължат допълнителни възнаграждения в размери, съответно – 266 лв. и 857.18 лв., или – в общ размер 1 123.18 лв. Последната сума се дължи от ответника на ищеца, ведно с претендираната законна лихва, считано от датата на подаването на исковата молба – 26.02.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Ответникът дължи и обезщетението за забава по акцесорната претенция на ищеца по чл. 86, ал. 1 ЗЗД – също в размер на законната лихва за процесния период 01.12.2012 г. – 25.02.2016 г. преди подаването на исковата молба, което обезщетение (изчислено със софтуерен продукт върху всяка дължима главница по тримесечните отчетни периоди), възлиза общо на сумата 260.96 лв.

В останалата ѝ част – относно претендираното по делото от ищеца заплащане на възнаграждение за извънреден труд, положен под формата на професионално обучение – 108 часа (по 3 часа месечно) за процесния по делото период 01.11.2012 г. – 04.11.2015 г., касационната жалба е неоснователна.

За да постанови тази част от решението си, въззивният съд е приел, че от свидетелските показания по делото се потвърждават твърденията на ищеца, че същият е участвал в учебни занятия и професионално обучение, но не е установен нито периодът, нито точният брой часове, заплащането на които се претендира по делото, като същите не се установяват и от приетото във въззивното производство, неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза.

Горните изводи на въззивния съд са напълно обосновани, предвид събраните по делото доказателства.

В показанията си, разпитаният по делото свидетел Й. Г. е заявил единствено, че е бил колега на ищеца, че двамата са участвали в провеждани учебни занятия и професионално обучение – теория от 9 часа сутринта до обяд и стрелби до към 2-3 часа, както и че са били съставяни списъци на присъстващите. В показанията на свидетеля липсва информация относно това, колко често са били провеждани тези учебни занятия, както и че те с ищеца са участвали в такива занятия именно през процесния по делото период от време 01.11.2012 г. – 04.11.2015 г. Поради това, неоснователни са твърденията и доводите в касационната жалба, че със свидетелските показания по делото било установено, че през процесния период са били провеждани по около 1-2 пъти учебни занятия на месец с обща продължителност от по 3 часа, които представлявали извънреден труд.

Неоснователни са и оплакванията и доводите в касационната жалба, че въззивният съд допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не приложил разпоредбата на чл. 161 от ГПК при създадени от страна на ответника пречки за събиране на доказателства. Видно от приетото във въззивното производство, неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза, както и от разпита на вещото лице, ответникът е предоставил на същото, сочените и във въззивната жалба на ищеца, отчети за провеждане на професионално обучение и на специализирана подготовка на служителите за 2013 г., 2014 г. и 2015 г., но от тези отчети вещото лице не е могло да получи информация за това в кои дни и по колко часа е участвал ищецът в обучения, тъй като тези отчети са общи, не съдържат графици и в тях не фигурира името на ищеца. При разпита на вещото лице и при приемане на заключението му в откритото съдебно заседание на въззивния съд, от страна на ищеца нито са направени нови доказателствени искания, нито са изложени твърдения и доводи за създадени от страна на ответника пречки за събиране на доказателства, като такива твърдения и доводи не се съдържат и във въззивната жалба на ищеца (там във връзка с претендирания извънреден труд, положен под формата на професионално обучение, се сочи единствено процесуално нарушение на първата инстанция). При това положение, въззивният съд не е имал никакво основание за приложение на разпоредбата на чл. 161 от ГПК, доводи за което ищецът неоснователно навежда за първи път едва с касационната си жалба.

В заключение, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в обжалваната му част, с която главният иск с правно основание чл. 211, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 187, ал. 5 ЗМВР е отхвърлен за разликата над сумата 1 279.62 лв. до сумата 2 402.80 лв. и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 149.94 лв. до сумата 410.88 лв., като вместо това с настоящото касационно решение исковете следва да бъдат уважени за тези дължими разлики – в установените по-горе размери, съответно – за сумата 1 123.18 лв., ведно с посочената по-горе законна лихва върху нея, и за сумата 260.96 лв. В останалата обжалвана част, с която главният иск с правно основание чл. 211, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 187, ал. 5 ЗМВР е отхвърлен за разликата над общия му уважен от трите съдебни инстанции по делото размер от 2 402.80 лв. до пълния му предявен размер от 5 153.25 лв., и акцесорният иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над общия му уважен от трите съдебни инстанции по делото размер от 410.88 лв. до пълния му предявен размер от 793.19 лв., въззивното решение е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила в тази част.

Постановяваната с настоящото касационно решение, промяна на крайния резултат по делото, налага отмяна на въззивното решение и в частта му за разноските – чл. 81 от ГПК.

Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатското възнаграждение за защитата му пред първата инстанция (за въззивната и касационната инстанция не са представени доказателства за направени разноски), съразмерно с уважената част от предявените по делото искове, а именно – сумата 237.30 лв.

Също предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 78 ГПК, ал. 3 и ал. 8, във вр. с чл. 37, ал. 1 ЗПП и с чл. 23, т. 1, предл. последно от НЗПП, ищецът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника, претендираните от последния разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата му пред първата и въззивната инстанция и направени разноски за възнаграждението на вещото лице в първата инстанция, съразмерно с отхвърлената част от исковете, а именно – сумата 249.56 лв.

Също предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 1 ГПК, ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати, дължимите се държавни такси за производството пред трите съдебни инстанции и направените от бюджета на съда разноски за възнаграждението на вещото лице в първата и въззивната инстанция, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на В. – сумата 148.15 лв., по сметка на В. – сумата 127.47 лв. и по сметка на ВКС – сумата 70.52 лв.

Диспозитив

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1666/09.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2017 г. на Варненския окръжен съд, – в частта, с която искът с правно основание чл. 211, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 187, ал. 5 ЗМВР е отхвърлен за разликата над сумата 1 279.62 лв. до сумата 2 402.80 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 149.94 лв. до сумата 410.88 лв., както и относно разноските по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в [населено място] да заплати на С. Х. Н. следните суми: по иска с правно основание чл. 211, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 187, ал. 5 ЗМВР – и сумата 1 123.18 лв., представляваща възнаграждение за извънреден нощен и на официални празници труд, положен през периода 01.11.2012 г. – 30.06.2014 г. (в рамките на общия по този иск процесен период 01.11.2012 г. – 04.11.2015 г.), ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 26.02.2016 г. до окончателното изплащане на сумата; по иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – и сумата 260.96 лв., представляваща обезщетение (мораторна лихва) за забава за периода 01.12.2012 г. – 25.02.2016 г.; както и сумата 237.30 лв., представляваща разноски по делото.

ОСЪЖДА С. Х. Н. да заплати на Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в [населено място] сумата 249.56 лв., представляваща разноски по делото.

ОСЪЖДА Областната дирекция на Министерството на вътрешните работи в [населено място] да заплати дължимите се държавни такси за производството по делото и направените от бюджета на съда разноски, съразмерно с уважената част от исковете, а именно: по сметка на Варненския районен съд – сумата 148.15 лв., по сметка на Варненския окръжен съд – сумата 127.47 лв. и по сметка на Върховния касационен съд – сумата 70.52 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение 1666/09.11.2017 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2017 г. на Варненския окръжен съд, – в останалата обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 211, ал. 5 ЗМВР 2006 /отм./ и чл. 187, ал. 5 ЗМВР за периода 01.11.2012 г. – 04.11.2015 г. е отхвърлен за разликата над сумата 2 402.80 лв. до пълния му предявен размер от 5 153.25 лв. и искът с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за периода 01.12.2012 г. – 25.02.2016 г. е отхвърлен за разликата над сумата 410.88 лв. до пълния му предявен размер от 793.19 лв.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми