Решение №300/09.01.2019 по дело №2262/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
0 Shares

Анотация

Въпроси

За дължимостта на законна лихва върху обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение.

За разликата между процесуалното представителство на държавата по искове за обезщетение за вреди от министъра на финансите или от ръководителя на съответното държавно учреждение и от процесуални субституенти и по-специално може ли по иск за обезщетение за вреди на общо основание Прокуратурата на Република България да бъде представлявана не от главния прокурор, а от прокурор от прокуратурата към съответния съд, от една страна, и за представителството на прокуратурата, като страна с право да участва в производството съгласно чл. 26, ал. 3 ГПК.

Отговори

Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви (т.нар. капитализация на лихвата от банките) става съобразно наредбите на Българската народна банка. В други отношения олихвяването на вземане за лихви (анатоцизъм) не е допустимо, като лихва е всяко обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение.

Вън от отговорността по ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица съгласно чл. 7 КРБ. Тази нейна отговорност се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и по тези искове тя може да се представлява, както от министъра на финансите (като общо правило), така и от процесуален субституент – държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение (напр. министъра на правосъдието – за вредите от процесуално незаконосъобразни актове на държавните съдебни изпълнители или съответното поделение на министерството на отбраната – за вредите от поведението на военнослужещи в поделението във връзка и по повод службата им). Процесуално легитимирана като ответник по иск за вреди от действията на полицията и разследващите органи е и прокуратурата, когато отговорността за вредите излиза извън приложното поле на ЗОДОВ, затова когато съдът квалифицира предявения иск не по ЗОДОВ, а по чл. 49 ЗЗД, той разглежда иска на това основание, без да е необходимо конституирането на министъра на финансите или на друг процесуален субституент на държавата.

Прокуратурата на Република България, като държавно учреждение (гражданскоправен субект) се представлява от нейния ръководител – главния прокурор или договорни представители: упълномощен адвокат, юрисконсулт или друг служител с юридическо образование по делата, които произтичат нейното участие, като гражданскоправен субект в гражданския оборот – по сключени договори за услуги или доставка на стоки, в трудовите правоотношения и др. под.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Прокуратурата на Република България може да бъде представлявана не от главния прокурор, а от прокурор от прокуратурата към съответния съд, когато тя действа като държавен орган, т.е. както по искове за вреди по ЗОДОВ, така и по искове за вреди на общо основание.


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в публично заседание на пети декември две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Борислав Белазелков

ЧЛЕНОВЕ:
Борис Илиев, Димитър Димитров

при участието на секретаря Р. Пенкова като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр.д. № 2262 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Касационен въпрос

Допуснато е касационното обжалване на решение № 332/20.10.2017 на Старозагорския окръжен съд по гр. д. № 1242/2017, с което е потвърдено решение № 86/24.02.2017 на Казанлъшкия районен съд по гр. д. № 1533/2016, с което са уважени предявените искове за обезщетение на имуществените вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 49 ЗЗД и са отхвърлени исковете за законни лихви върху присъдените суми от предявяването на исковете. Обжалването е допуснато поради значението на материалноправния въпрос за дължимостта на законна лихва върху обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение и по процесуалноправния въпрос за разликата между процесуалното представителство на държавата по искове за обезщетение за вреди от министъра на финансите или от ръководителя на съответното държавно учреждение и от процесуални субституенти и по-специално може ли по иск за обезщетение за вреди на общо основание Прокуратурата на Република България да бъде представлявана не от главния прокурор, а от прокурор от прокуратурата към съответния съд, от една страна, и за представителството на прокуратурата, като страна с право да участва в производството съгласно чл. 26, ал. 3 ГПК.

Мотиви

По повдигнатия процесуалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че държавата участва в производствата по ГПК в различно качество, като представителството й пред съда може да приеме различни форми, които (процесуални форми) не са непременно свързани с качествата, в които тя извършва процесуални действия пред съда.

Когато държавата участва в производството пред съда в публичното си качество, тя защитава обществения интерес и се представлява от прокурори при съответния съд. В такива случаи прокурорът действа като държавен орган, който съгласно Конституцията се числи към съдебната власт. Представителството е законово и представителната власт на прокурора не зависи от волята на различни органи в йерархията на прокуратурата. Съгласно чл. 26 ГПК прокурорът участва в производството с правата на страна, но не може да извършва действия на разпореждане с предмета на делото. Предметът на делото остава в разпоредителната власт на страните, но за одобряването на сключена съдебна спогодба съдът взема мнението на прокурора. При тази форма на участие на държавата в гражданското съдопроизводство договорното представителство е изключено.

Когато държавата участва в производството пред съда като субект, равнопоставен на насрещната страна в материалното правоотношение, предмет на делото; тя може да бъде представлявана от различни свои органи: министъра на финансите, министъра на регионалното развитие и благоустройството, министъра на земеделието и горите, областния управител – като законни представители в зависимост от предмета на делото, но също и от процесуални субституенти – държавните органи и предприятия, на които е предоставено за оперативно управление или стопанисване държавното имущество, чиято собственост, владение или държане се претендира. Когато се претендира отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани и юридически лица, тя се представлява пред съда от процесуални субституенти – органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите.

В т. 15. ТР № 3/22.04.2005, ВКС, ОСГК по т.д. № 3/2004 е прието, че не е задължително участието на прокурор, ако Прокуратурата на Република България е конституирана като единствен ответник по иска по ЗОДОВ, тъй като качеството на страна по чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ в защита на обществения интерес не се съвместява с качеството на процесуален субституент (държавен орган), заинтересован от изхода на спора.

Вън от отговорността по ЗОДОВ, държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица съгласно чл. 7 КРБ. Тази нейна отговорност се реализира по реда на чл. 49 ЗЗД и по тези искове тя може да се представлява, както от министъра на финансите (като общо правило), така и от процесуален субституент – държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице, пряк причинител на вредата или с когото прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение (напр. министъра на правосъдието – за вредите от процесуално незаконосъобразни актове на държавните съдебни изпълнители или съответното поделение на министерството на отбраната – за вредите от поведението на военнослужещи в поделението във връзка и по повод службата им). Процесуално легитимирана като ответник по иск за вреди от действията на полицията и разследващите органи е и прокуратурата, когато отговорността за вредите излиза извън приложното поле на ЗОДОВ, затова когато съдът квалифицира предявения иск не по ЗОДОВ, а по чл. 49 ЗЗД, той разглежда иска на това основание, без да е необходимо конституирането на министъра на финансите или на друг процесуален субституент на държавата.

Прокуратурата на Република България, като държавно учреждение (гражданскоправен субект) се представлява от нейния ръководител – главния прокурор или договорни представители: упълномощен адвокат, юрисконсулт или друг служител с юридическо образование по делата, които произтичат нейното участие, като гражданскоправен субект в гражданския оборот – по сключени договори за услуги или доставка на стоки, в трудовите правоотношения и др. под.

Прокуратурата на Република България може да бъде представлявана не от главния прокурор, а от прокурор от прокуратурата към съответния съд, когато тя действа като държавен орган, т.е. както по искове за вреди по ЗОДОВ, така и по искове за вреди на общо основание.

По поставения материалноправен въпрос Върховният касационен съд намира, че съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД олихвяването на изтекли лихви (т.нар. капитализация на лихвата от банките) става съобразно наредбите на Българската народна банка. В други отношения олихвяването на вземане за лихви (анатоцизъм) не е допустимо, като лихва е всяко обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение. В посочените съдебни актове не се обсъжда въпросът за олихвяемостта на обезщетението за забавено изпълнение на парично задължение. В решение № 281/04.10.2011, ВКС, III ГО по гр.д. № 1648/2010 е постановено, че обезщетението за пропуснати ползи от внасянето на „парична гаранция”, като мярка за неотклонение е в размер на законната лихва върху внесената сума. В решение № 117/31.05.2013, ВКС, III ГО по гр.д. № 1105/2012 е постановено, че вземането за обезщетение за пропуснати ползи от внасянето на „парична гаранция”, като мярка за неотклонение в размер на законната лихва върху внесената сума се погасява с общата 5-годишна давност. В решение № 54/13.06.2017, ВКС, III ГО по гр.д. № 2755/2016 е постановено, че началният момент, от който възниква вземането за обезщетение е установяването на незаконността на акта, но ако изрично се претендира лихва от предявяването на иска, съдът не може да я присъди от по-рано. В определение № 170/31.01.2013, ВКС, III ГО по гр.д. № 7261/2013 е постановено, че пострадалият има право на обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи в размер на законната лихва от датата на която е внесъл сумата по мярката за неотклонение „парична гаранция” до датата на реалното връщане на сумата.

По основателността

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК я намира основателна поради следните съображения:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че спрямо ищците И. Ш. Б. и Р. М. К. е образувано досъдебно производство за нарушаване на разпоредбите на валутното и митническото законодателство. С протоколи за доброволно предаване от 15.08.2015 г. ищците (съответно техен праводател) са предали сумата 112.530 евро като веществено доказателство за извършване на разследваното престъпление. С постановления от 08.11.2007 г. ищците И. Ш. Б. и Р. М. К. са привлечени като обвиняеми в извършването на престъпление по чл. 251, ал. 1 НК вр. с чл. 26, ал. 1 НК вр. с чл. 20, ал. 2 НК вр. с ал.1 от НК и е взета е мярка за неотклонение „подписка“. С влязло в сила на 30.07.2012 г. решение ищците И. Ш. Б. и Р. М. К. са оправдани по повдигнатото обвинение. С решение № №104/18.06.2013 Върховния касационен съд е оставено без уважение искането на Главния прокурор за отмяна на постановеното решение.

На 14.04.2014 г. и 15.04.2014 г. иззетите суми в общ размер 112.530 евро са върнати.

Ако задържаните средства са били вложени на депозит в банка, биха донесли по-голяма доходност от законната лихва на притежателите. Размерът на законната лихва върху сумата 12.530 евро за периода 15.08.2006 г. до 14.04.2014 г. е 22.342,73 лв., а размерът на законната лихва върху сумата 12.500 евро за периода 15.08.2006 г. до 14.04.2014 г. е 22.289.18 лв.

Претендираните обезщетения са в размер на лихвата върху задържаната от всеки един от ищците сума за периода от 15.08.2006г. до деня на фактическото им връщане 14.04.2014г. Паричните суми, които са иззети по реда на НПК и за които се претендира, че са били предмет на престъплението, трябва да се върнат на притежателя им след оправдаването му с влязла в сила присъда т.е. след като е установено, че престъпление няма. Парите подлежат на връщане, макар да е съществувало процесуално основание за изземването им, тъй като в действителност такова основание не е било налице. Връщането на паричните суми, които са неоснователно отнети, е възстановяване на съществуващото положениe /restitutio in integrum/. Вредите от неоснователното отнемане са загубите и пропуснатите ползи, които кредиторът е търпял през времето, в продължение на което не е разполагал с отнетото. Разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД урежда последиците от неизпълнението на изискуемо парично задължение. Когато неоснователно се задържа парична сума, причинената имуществена вреда – загуби и пропуснати ползи, е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Законната лихва се дължи винаги, когато паричното задължение съществува и е изискуемо, независимо от какво e породено – сделка, деликт, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и др. Разрешението е идентично в случаите когато кредитор, разполагащ с изпълнителен лист, събере вземане, чието съществуване впоследствие е отречено. Привидният кредитор, който е получил нещо процесуално законосъобразно, но при липса на материалноправно основание, дължи връщането на полученото без основание по чл.55 от ЗЗД. Тогава вземането за връщане на недължимо платеното възниква с получаването му и от този момент става изискуемо, поради което се дължи със законната лихва от получаването /т.7 на ППВС №1/28.05.1979 г./. Същото важи и за отнетото от обвинения в извършване на престъпление, макар и по законния ред, когато се установи, че липсва материалноправно основание за отнемането /решение №413/10.12.2012 г. по гр.д.№1478/2011 г. на ВКС, IV г.о./. Следователно в настоящият случай за целия период на неоснователното задържане на сумите от ищците Б. и К. – по 12500 евро от всеки се дължи обезщетение в размер на законната лихва, която съгласно ССЕ за периода от 15.08.2006г. до 14.04.2014г. е 22289.18 лв. Предявеният от И.Б. иск е основателен за сумата 22289.18 лв., а в частта до претендираните 22300 лв. следва да бъде отхвърлен. Предявеният от Р. К. иск за сумата 22289.18 лв. е основателен и следва да бъде уважен, а в частта до претендираните 22300 лв. следва да бъде отхвърлен.

Специалният закон ЗОДОВ не допуска други лица, дори и да са претърпели вреди да могат да претендират обезщетение от действията на органите на съдебната власт и дознанието. В настоящия случай част от ищците не попадат в кръга от лицата, визирани в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, макар отнетите като веществено доказателство парични суми да са били техни. Държавата отговаря обаче за причинените вреди на общо основание. Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна. Съгласно чл.49 от ЗЗД, възложителят отговаря за вредите причинени от друго лице, на което е възложило работа при или по повод изпълнението й. Нормите за непозволено увреждане се прилагат както за физическите, така и за юридическите лица и се основават на общия принцип да не се вреди другиму. В този смисъл, отговорността за поправяне на вредите от деликт следва да се ангажира не само при нарушаване на конкретни правни норми, но и в случаите на причинени вреди чрез накърняване на имущество или права на лица т.е. при всяка външна проява на нарушаването на общото правило да не се вреди другиму. В случая, по делото се доказва по несъмнен начин, че проведеното наказателно производство срещу обвинените за престъпление ищци, по което останалите ищци са предали на органите на досъдебното производство паричните суми, е завършило с оправдателни присъди. Предвид това иззети по реда на НПК суми, за които се претендира, че са били предмет на престъпление, трябва да се върнат на притежателя им след като е установено, че няма престъпление. При неоснователно задържане парична сума, причинената имуществена вреда е в размера на законната лихва за времето на неоснователното задържане. Налице е фактическия състав на непозволеното увреждане и ответникът дължи на ищците обезщетение за претърпените вреди в размер на законната лихва времето от задържането на паричните суми от 15.08.2006 г. до фактическото им връщане на 14.04.2014 г. и 15.04.2014 г.

По отношение на претендираната лихва въззивният съд е приел, че предвид правната природа на обезщетението за лихва, същата претенция следва да бъде отхвърлена, доколкото представлява искане за олихвяване на лихви – анатоцизъм, което е ограничено от чл. 10, ал. 3 ЗЗД, а и след 14.04.2014 и 15.04.2014 год. иззетите суми от ищците са им били върнати, поради което след тези дати не е налице главно задължение, върху което да се начислява лихва.

Правилно въззивният съд е приел, че Прокуратурата на Република България е надлежно представлявана по предявите искове от прокурор при съответния съд, тъй като тя действа в качеството си на държавен орган, както по исковете за обезщетение по ЗОДОВ, така и по исковете за вреди, причинени от незаконни актове или действия на нейни органи и длъжностни лица съгласно чл. 7 КРБ, която се реализира на общо основание по чл. 49 ЗЗД. Също правилно съдът е приел, че съгласно чл. 17, ал. 1 ГПК гражданският съд може да преценява законосъобразността, съответно – противоправността на всички актове на всички държавни органи, когато се претендира от тях да са произтекли вреди и предмет на делото е обезщетението за тези вреди (освен при наличието на предпоставките на чл. 124, ал. 4 и 5 и чл. 193 ГПК гражданският съд не може да установява извършено ли е престъпление). Исковата сума е иззета от ищците, съответно от техните праводатели като веществено доказателство за разследваното на престъпление. Съгласието им да предадат съответните части от сумата за посочената цел не съставлява доброволен акт на разпореждане със съответните суми, а доброволно предоставяне на предявеното основание. Също правилно съдът е приел, че след влизане в сила на оправдателната присъда по отношение на тези от ищците, които са били обвинени в извършването на престъпление, съответните суми са върнати на ищците, които през времето на задържането на сумите са търпели вреди в размер на законната лихва върху иззетите без основание суми. Исковете за обезщетение не са погасени по давност, тъй като тя започва да тече не от изземването, а от влизането в сила на оправдателната присъда съгласно т. 4. ТР № 3/22.04.2005, ВКС, ОСГК по т.д. № 3/2004, тъй като висящността на наказателното производство препятства в равна степен, както правото на обвинените, така и на останалите ищци да защитят правото си. По тази причина до този момент давност не тече. Също правилно въззивният съд е приел, че обезщетението е на деликтно основание, но вредата произтича от забавено изпълнение на парично задължение, която (вреда) по правното си естество е лихва, а вземането за лихва не може да бъде олихвявано. Ищците са приели връщането на иззетите суми, поради което обезщетението е определено като законна лихва към този момент.

Видно от изложеното обжалваното решение е постановено при липса на съществени нарушения на съдопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на делото разноски по компенсация не се дължат.

Диспозитив

Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 332/20.10.2017 на Старозагорския окръжен съд по гр. д. № 1242/2017.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите