Решение №276/2018/08.01.2019 по дело №4945/2017

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
0 Shares

Анотация

Въпроси

Какви обстоятелства са от значение и съдът трябва да обсъди при преценката за размера на паричното обезщетение за вреди, причинени от незаконно обвинение?

Как следва да се мотивира въззивното решение?

Отговори

Справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Тези обстоятелства в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство – общо и в отделните му фази, постановена ли е осъдителна присъда в някоя от инстанциите, броя и вида на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, вида и тежестта на наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението/осъждането; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването и пр. За личността на пострадалия се съди от установения начин на живот, ценностна система и обичайна среда, интереси, трудова биография, съдебно минало. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Разбира се, унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, като справедливостта изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират (еднаквите случаи се третират еднакво). Съдът преценява данните относно средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, които сочат на икономическия растеж и стандарт на живот. Последните служат за база при определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди от деликт, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съдът следва да държи сметка и за това, че осъждането само по себе си също има ефект на морална репарация – съдебно признаване, че действията държавата чрез органите по чл. 2 ЗОДОВ са били противоправни.

Мотивите на съдебното решение съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, съдът мотивирано трябва да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Подобно задължение има и въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора (с определени ограничения в предмета на изследване при действието на ГПК от 2007 г. ). Мотивирането на съдебното решение достатъчно ясно и пълно е и гаранция за справедлив съдебен процес – страните трябва да разберат дали аргументите им са разгледани, при какви съображения е постановил своето решение съдът и трябва да могат ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.


Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛА ЦАЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
АЛБЕНА БОНЕВА,БОЯН ЦОНЕВ

при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4945/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

История на спора

Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба вх. № 7821/09.10.2017 г., подадена от ищеца С. А. А., чрез адв. А. А. и адв. Т. Д. от АК-П., и по касационна жалба вх. № 6944/31.08.2017 г., подадена от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор Д. К. от Пловдивската апелативна прокуратура, против въззивно решение № 149/04.08.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр.д. № 496/2016 г. в частта по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, на осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с цена 50 000 лв. и съдебноделоводните разноски.

С. А. А. обжалва решенето в частта, с която предявеният от него иск за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 4 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лева за периода 11.01.2012 г. – 06.10.2014 г., както и изцяло за периода 16.09.2010 г. – 11.01.2012 г.

Поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на иска в пълен размер, като претендира и заплащане на сторените съдебни разноски във всички инстанции. Счита, че обезщетение се дължи и за времето 16.09.2010 г. – 11.01.2012 г., който в случая попада в рамките на обвинението в наказателно производство. Позовава се на практика на ЕСПЧ – „Р. и С. срещу България“ жалба № 23240/04, “Д. и Х. срещу България“ жалби № 48059/06 № 2708/09. По отношение размера на обезщетението, счита, че е определен в нарушение на чл. 52 ЗЗД, като съдът не се е съобразил със съдебната практика.

Прокуратурата на Република България отговаря, че касационната жалба е неоснователна.

От своя страна обжалва въззивното решение в частта, с която е осъдена да заплати на С. А. сумата 4 000 лева. Излага доводи за неправилност поради допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и противоречие с материалния закон. Счита, че размерът на присъденото от въззивния съд обезщетение от 4 000 лева следва да се намали, тъй като е необосновано завишен. Въззивният съд не е оценил всички обективно съществуващи фактори, а някои е подценил, при определяне размера на обезщетението. Органите на прокуратурата на два пъти са прекратявали предварителното производство и съдът е този, който е отменял постановленията. Не е отчетено воденето по същото време и на друго наказателно производство, приключило с осъдителна присъда.

С. А. изразява становище за неоснователност на касационната жалба на ответника по иска.

Касационен въпрос

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 434/16.05.2018 г. в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на С. А. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., а искът за разликата до 50 000 лв. и за периода 16.09.2010 г. – 11.01.2012 г. е отхвърлен, както и в частта за съдебноделоводните разноски, по следните въпроси: какви обстоятелства са от значение и съдът трябва да обсъди при преценката за размера на паричното обезщетение за вреди, причинени от незаконно обвинение и как следва да се мотивира въззивното решение.

Мотиви

Съставът на Върховния касационен съд дава следното разрешение:

Размерът на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от незаконно обвинение се определя по справедливост. По тълкуването на чл. 52 ЗЗД във връзка с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ има многобройна съдебна практика, включително задължителна – Постановление № 4 от 1968 г. на Пленума на ВС РБ, а още и решения на тричленни състави на Върховния касационен съд, включително постановени по реда на чл. 290 ГПК. Обобщени разясненията са, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Тези обстоятелства в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ са вида на нематериалните увреждания, тяхната продължителност и интензитет, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, продължителността на наказателното производство – общо и в отделните му фази, постановена ли е осъдителна присъда в някоя от инстанциите, броя и вида на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, вида и тежестта на наложените мерки на принуда; отражението върху личния, обществения и професионалния живот; разгласа и публичност на обвинението/осъждането; стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването и пр. За личността на пострадалия се съди от установения начин на живот, ценностна система и обичайна среда, интереси, трудова биография, съдебно минало. От значение е и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Разбира се, унификация и уравновиловка е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, като справедливостта изисква лицата в едно и също положение да търпят еднакви последици от състоянието, в което се намират (еднаквите случаи се третират еднакво). Съдът преценява данните относно средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, които сочат на икономическия растеж и стандарт на живот. Последните служат за база при определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди от деликт, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. Съдът следва да държи сметка и за това, че осъждането само по себе си също има ефект на морална репарация – съдебно признаване, че действията държавата чрез органите по чл. 2 ЗОДОВ са били противоправни.

Мотивите на съдебното решение, както е разяснено още в Постановление № 7 от 30.12.1959 г. на Пленума на ВС РБ, съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване на делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка. Когато по делото са събрани разноречиви доказателства, съдът мотивирано трябва да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Подобно задължение има и въззивният съд, който е също инстанция по съществото на спора (с определени ограничения в предмета на изследване при действието на ГПК от 2007 г. ). Мотивирането на съдебното решение достатъчно ясно и пълно е и гаранция за справедлив съдебен процес – страните трябва да разберат дали аргументите им са разгледани, при какви съображения е постановил своето решение съдът и трябва да могат ефективно да упражнят евентуалното си право на обжалване.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният съд, като изменил решението на първостепенния Смолянски окръжен съд, осъдил Прокуратурата на РБ да заплати на С. А. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК, в размер на 4 000 лв., като отхвърлил иска за разликата до 50 000 лв. и за периода 16.09.2010 г. – 11.01.2012 г. Присъдил и компенсаторна лихва, считано от 15.10.2014 г. до окончателното издължаване на главницата.

За да постанови този резултат, въззивният съд установил, че С. А. е привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 227/2010 г. на РУП – Мадан, по обвинение по чл. 206, ал. 1 НК. Досъдебното производство е образувано на 25.11.2010 г., предшествано от предварителна проверка, възложена с постановление на РП Мадан от 29.09.2010 г.; наказателното производство е приключило с влязъл в сила съдебен акт на 06.10.2014 г. Съдът намерил, че не е установено влошаване на здравословното състояние, резултат от незаконното обвинение. Установил е още, че А. изпитвал притеснения и стрес от повдигнатото обвинение, считал, че е засегнато доброто му име и е ограничавал социалните си контакти. Посочил е, че в същия период е имало и друго наказателно дело, приключило с осъдителна присъда, без съдът да е изяснил какво е обвинението, каква е присъдата, началният и крайният момент на това наказателно производство, проведени заседания по това дело, наличие на други ограничителни мерки по него.

Съдът намерил, че обезщетение от 4000 лв. за причинените неимуществени вреди отговаря на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като посочил, че размерът е определен от продължителността на наказателното производство – близо 4 години, личните и семейни притеснения, наличие на друго наказателно производство за част от периода.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените отговори.

Изложените от въззивния съд мотиви са неясни и вътрешно противоречиви – не е ясно как точно и с оглед на кое основание съдът е ценил данните за наличие и на друго наказателно производство, приключило с осъдителна присъда за А.; дори в мотивите през няколко реда се съдържа противоречие относно посоченото обстоятелство – като факт е посочено, че през „същият период“, през който е протекло наказателното производство, предмет на настоящото дело е имало и друго, приключило с осъдително решение; в същото време, като обстоятелство от значение по чл. 52 ЗЗД, е посочено, че се взема предвид наличие и на друго наказателно производство „за част от периода“. Не е ясно и какво е приел съдът относно продължителността на наказателното производство, за което е присъдил обезщетение; цитирал е датите на предварителната проверка – 29.09.2010 г., на образуване на досъдебното производство – 25.11.2010 г., но не е направил извод кога според него е започнало и кога – приключило наказателното производство за А., включил ли е и времето на предварителната проверка и какъв период от време от досъдебното производство, колко години е имал предвид при определяне размера на обезщетението. В същото време е потвърдил първостепенния съдебен акт в „останалите обжалвани части“, което включва и изричен диспозитив за отхвърляне на иска за неимуществени вреди за времето 16.09.2010 г. – 11.01.2012 г., т.е. според диспозитива е присъдено обезщетение за период от 2 г. и 10 месеца. При определяне размера на обезщетението обаче съдът е изходил от друга продължителност на наказателното производство – „около 4 години“.

При определяне размера на обезщетението съдът, макар и да е посочил наличие и на друго наказателно производство, не е съобразил данните относно същото с оглед разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3/2004 на ОСГК на ВКС, т. 11, а и в множество съдебни актове по чл. 290 ГПК (напр. решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ВКС, IV г.о., решение № 554/12 по гр.д. № 266/12 г. на ВКС, IV г.о.). В случаите на незаконно обвинение в извършване на повече от едно престъпления, обезщетението се определя глобално, а не поотделно за всяко едно деяние, за което обвиняемият е бил оправдан, защото по правило става реч за едни и същи по вид нематериални вреди, като е трудно разграничимо колко точно е било съответното страдание по всяко от деянията. Изпитваните притеснения, страх от бъдещия изход на делото, неудобството, опетняването на доброто име в обществото и накърняването на достойнството и честта, обичайно са във връзка с всички обвинения, независимо дали са повдигнати в едно или в множество отделни дела. Вредите, причинени от обвинението по едно от всички, са само част от общите неимуществени вреди, което дава съответното отражение върху размера на паричното обезщетение. Несъмнено по-големият брой обвинения в извършване на престъпления по едно и също време, обуславя и по-висок интензитет на неимуществените увреждания, но когато за част от тях се е стигнало до осъждане на лицето, трябва да се прецени за кои нематериални вреди и до какъв обем е налице пряка причинноследтвена връзка с обвиненията, за които лицето е оправдано или образуваното наказателно производство е прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. В този случай се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на извършените деяния, за които е осъден дееца, съпоставени с тези, за които е оправдан или наказателното производство е прекратено, съответно данните за ограниченията, търпени по различните обвинения, както и за наложените мерки за неотклонение.

По основателността

В заключение въззивното решение следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от настоящата инстанция.

Не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че С. А. е привлечен като обвиняем по досъдебно производство № 227/2010 г. на РУП – Мадан, по обвинение по чл. 206, ал. 1 НК: „Който противозаконно присвои чужда движима вещ, която владее или пази, се наказва за обсебване с лишаване от свобода от една до шест години“.

На 16.09.2010 г. е подаден сигнал от Е. Р. с обвинение за извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК.

На 29.09.2010 г. с постановление на РП – Мадан е възложена предварителна проверка от органите на полицията.

С. А. е уведомен по телефона да се яви на 07.10.2010 г. Той е депозирал писмени обяснения, в които отрича напълно основателността на твърденията в сигнала, като поддържа, че Р. заблуждава разследващия орган с цел извличане на корпоративна облага. А. се явил и лично на 05.10.2010 г. в РП и подал саморъчни обяснения, като отново отрекъл, че е извършил деянието, за което е подаден сигналът.

Досъдебното производство е образувано на 25.11.2010 г. с постановление на РП – Мадан.

На 11.01.2012 г., във връзка с образуваното производство е извършен оглед в складовата база на „Бано“ ЕООД, мандра Б., и в „ „Био МТ“ ЕООД, чийто управител е С. А..

На 05.02.2013 г. на С. А. е повдигнато обвинение за това, че през месец декември 2005 г. противозаконно е присвоил чужди движими вещи на стойност 13 459,93 лв. На същата дата е взета мярка за неотклонение „подписка“.

На 28.06.2013 г. обвинителният акт е внесен в съда. Съдебни заседания са проведени на 10.09, като делото е отложено поради неявяване защитника на А., на 15.10. – делото е отложено поради неявяване на защитника и на самия А., даден е ход на делото и съдебно дирене е проведено в съдебни заседания на 27.11.2013 г., 24.01. и 14.03.2014 г. С присъда от 14.03.2014 г. С. А. е признат за невинен. Подаден е протест от РП – Мадан. Въззивният ОС – С. е потвърдил първостепенния съдебен акт. Проведено е едно заседание – на 06.10.2014 г., когато съдебният акт е и влязъл в сила.

Досъдебното производство е прекратявано два пъти с постановления на РП Мадан – на 24.06.2011 г. и 15.02.2012 г. поради несъставомерност на деянието. Постановленията са отменени от съда по жалби на пострадалия Е. Р..

С. А. е бил обвинен в извършване и на друго престъпление – по чл. 257, ал. 1, предл. първо НК, за което е признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда. Обвинителният акт за това деяние е внесен в съда на 14.11.2011 г.; окончателната присъда е влязла в сила на 17.05.2015 г. Съдът признал подсъдимият С. А. А. за виновен в това, че през месец ноември 2005г., в качеството си на управител и представляващ „БАНО“ ЕООД, [населено място], е избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – данък добавена стойност (ДДС) в размер на 14190,00 лв. за данъчен период – от 01.10.2005 год. до 31.10.2005 год., като е затаил истина в подадена декларация, която се изисква по силата на закон – чл. 100 ЗДДС, ал. 1 и ал. 3 (в ред. ДВ, бр. 103 от 1999 г., в сила от 1.01.2000 г.) от Закона за данъка за добавената стойност (отм.), а именно в справка-декларация по ЗДДС (отм.), с вх. №21.00.907699/14.11.2005г. на Териториална данъчна дирекция – С., за данъчен период от 01.10.2005 год. до 31.10.2005 год., като не е отразил в справката декларация извършената облагаема доставка – за продажбата на: техническа спецификация и технологична инструкция на пастет млечен „К.”; техническа спецификация и технологична инструкция на пастет млечен „М.”; техническа спецификация и технологична инструкция на пастет млечен „П“; техническа спецификация и технологична инструкция на ролета кашкавалени „П”; техническа спецификация и технологична инструкция на сирена топени „П.” и търговската марка „П.” по договор за покупко – продажба № 1/10.02.2005 год., сключен в [населено място], между „БАНО” ЕООД, в качеството на продавач и „БИО-МТ”ООД, [населено място], в качеството на купувач, поради което и на основание чл. 257, ал. 1, предл. първо НК (ред., ДВ, бр. 62/1997г., в сила от 06.11.1997г.-отм. с ДВ бр. 75/2006г., в сила от 13.10.2006г.), вр. чл. 255, ал. 1 НК, пред.2, хипотеза втора от НК (ред., ДВ, бр. 62/1997г., в сила от 06.11.1997 год. – изм. с ДВ бр. 75/2006 г., в сила от 13.10.2006 г.), вр. чл. 2, ал. 2 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, го е осъдил на осем месеца лишаване от свобода. На основание чл.66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата.

При тези данни следва, че по едно и също време е имало две отделни висящи наказателни производства срещу С. А., едното от които е приключило с осъждането му.

Това, което е предмет на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е продължило в периода 11.01.2012 г. – 06.10.2014 г. Вярно е, че обвинението е повдигнато по-късно – на 05.02.2013 г., но в съдебната практика по приложението на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, вкл. на ВКС по чл. 290 ГПК, няма съмнение, че за начало на наказателно производство по обвинение в извършване на престъпление по см. на цитираната разпоредба се взема всяко официално уведомление до определено лице от страна на компетентен орган относно твърдение, че лицето е извършило престъпление или друг акт, от който такова твърдение се подразбира, щом по този начин значително се засяга положението на заподозрения от предприетите срещу него действия. Това разбиране съответства и на тълкуването на ЕСПЧ на понятието „наказателно производство“ при приложение на чл. 6, ал. 1 ЗКПЧОС.

В случая наказателното производство срещу А. е започнало на 11.01.2012 г., когато е извършен огледа в складовата база на „Бано“ ЕООД, Мандра Б., и в БИО – МТ“ Е.. С посоченото действие, предприето от прокуратурата, значително се засяга личната сфера на пострадалия и официално е демонстрирано съществуването на обосновано предположение у разследващите органи за вина на пострадалия. О., без съдебно разрешение (при действащия към момента чл. 155 НПК и сл.), се извършва, ако разумно съществува основателна причина да се смята, че ще бъде открито доказателство за престъпление, което или не може да бъде събрано по друг начин, или алтернативно мое да бъде унищожено, когато то е от решаващо значение за развитието на разследването. При това огледът е извършен в светлата част на денонощието, с използване на полицейски автомобил, поемни лица и технически помощник, обхваща служебни и складови помещения на пострадалия в [населено място], което създава видимост за провеждано срещу него наказателно преследване.

В случая подаването на сигнала от Р. на 16.09.2010г. не представлява официално уведомяване на пострадалия от компетентен орган относно твърдението на Р. за извършено престъпление, нито към този момент С. А. е „значително засегнат“ от предприетите срещу него от държавни органи действия.

Поканата към А. да даде обяснения и депозирането на такива също не могат да бъдат приети като начало на наказателното производство по повдигнатото обвинение: няма обосновано подозрение за вина, видно от съдържанието на поканата и дадените след това обяснения; А. не се признава за виновен, не са му наложени някакъв вид ограничения, а и с действията си държавният орган не създава впечатление, че предполага вина; извършва рутинна проверка по сигнал на частно лице. Позоваването от страна на С. А. на решенията на ЕКПЧ по делото Я. и М. срещу България – обединени жалби № 27207 и № 15614/05 г., Р. и С. срещу България по жалба № 23240/04 г. и Д. и Х. срещу България по обединени жалби № 48059/06 и № 2708/09 г., е неотносимо. В посочените казуси Я., С. и Р. са е били разпитани от компетентните органи и са направили самопризнания; М. е дал показания, в които е направил признание в извършване на престъпление, прието е, че обвинението срещу Д. е повдигнато от деня, в който е арестуван и признал, че е участвал в извършването на престъплението.

Както многократно е изяснявал ЕСПЧ, необходимо е да се погледне зад външните признаци и да се изследват реалностите на въпросната процедура, за да се провери дали пострадалият е „значително засегнат“ от предприетите срещу него действия.

Тогава, периодът, за който в случая се дължи обезщетение е 2 г. и 9 месеца.

Свидетелят Х. М. Х. разказва, че след 2010 г. А. се оплаквал, че има повдигнати „някакви дела“ срещу него, оплакал се за „несъстоятелност и несправедливост“, след 2010/11 г. рухнал здравословно и психически, и той, и хората в населеното място, започнали да ограничават контактите.

М. Р. А. – съпруга на ищеца и Р. С. А. – син на ищеца, чийто показания съдът цени при условията на чл. 172 ГПК, установяват че С. А. изпитвал притеснения и стрес от повдигнатото обвинение, считал, че е засегнато доброто му име, особено при огледа в Е.; хората започнали да се питат „какво е направил толкова“, влошило се здравословното му състояние, получил вътрешен кръвоизлив.

От заключенията на съдебномедицинските експертизи и обясненията на вещите лица се установява, че през януари 2012 г. и септември 2012 г. ищецът е бил на болнично лечение с оплаквания от основното заболяване чернодробна цироза, но без асцит. От 17.10. ди 06.10.2012 г. и до 15.08.2015 г. е многократно хоспитализиран в различни лечебни заведения по повод на декомпенсирана чернодробна цироза, варици на хранопровода 3-4 степен, асцит с многократни коремни пункции за изтегляне на свободно подвижната течност от перитонеалната кухина, едноклонова коронарна болест, включване в лечение с противовирусния препарат З., подготовка на пациента за и включване в листа на чакащите за чернодробна трансплантация.

До 01.03.2012 г. е преосвидетелстван от ТЕЛК с 82% ТНР поради общо заболяване чернодробна цироза В ст. по Ч. с вирусна генеза; портална хипертония; спленомегалия; хиперспленизъм; миелодиспластичен синдром; бронхиална астма – атопична форма, лекостепенно протичане. На 28.02.2012 г. е преосвидетелсван от ТЕЛК за 1 година до 01.02.2013 г. с 82 % ТНР поради общо заболяване чернодробна цироза; портална хипертония; спленомегалия; хиперспленизъм; миелодиспластичен синдром – бицитопения; бронхиална астма – атопична форма, лекоспененно протичане.

На 20.03.2013 г. е преосвидетелстван от ТЕЛК за 3 години с 82% ТНР поради общо заболяване чернодробна цироза В ст. С вирусна генеза; портална хипертония; асцит; спленомегалия; вторичен миелодиспластичен синдром; бронхиална астма – атопична форма, лекостепенно протичане.

Експертите са единодушни, че не съществува пряка или косвена причинноследствена връзка между появата на заболяванията, евентуалното влошаване на здравословното състояние и наказателното производство и в частност – психоемоционалното напрежение, на което е подложен в изследвания период.

Настоящият състав намира, че макар и да липсва връзка между здравословното състояние на С. А. и наказателното преследване, установените заболявания и хоспитализации следва да бъдат разгледани като фактори, които в конкретния случай обуславят по-тежкото психическо и емоционално натоварване на ищеца от обвинявянето му в извършване на престъпление.

Установените негативни преживявания за релевантния в случая период са търпени едновременно във връзка с двете наказателни производства, като не се установяват специфични неимуществени увреждания, причинени единствено във връзка с обвинението по чл. 206, ал. 1 НК. Повдигането на две обвинения и успоредното развитие на две наказателни производства също сочи на по-голям интензитет на негативните чувства, страдания и ограничаване на социалните контакти.

В настоящия случай отговорността на Прокуратурата на РБ може да се ангажира само за онази част от търпените неимуществени веди през исковия период, които са в причинна връзка с неоснователното обвинение на ищеца, като конкретният размер на обезщетението следва да се определи след съпоставката според т. 11 от ТР 3/2004 г. на ОСГК на ВКС

Обвинението по чл. 257, ал. 1, предл. първо НК е за по-тежко престъпление, продължило е по-дълго, като в релевантния период: 11.01.2012 г. – 06.10.2014 г. е било изцяло в съдебна фаза; приключило е с осъдителна присъда и наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от осем месеца, като е отложено изпълнението му по чл.66 НК за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата.

По обвинението за извършване на престъпление по чл. 206, ал. 1 НК съдебното производство в двете му фази – досъдебна и съдебна, е приключило в разумни срокове, като А. сам е станал причина за отлагане на делото в две съдебни заседания. Наложена му е най-леката мярка за неотклонение.

Изложеното определя, че за времето 11.01.2012 г. – 06.10.2014 г. установените неимуществени увреждания са в по-голямата си част причинени от повдигнатото обвинение по чл. 257, ал. 1, предл. първо НК.

При определяне конкретния размер на паричното обезщетение, съдът в случая преценява тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението; интензивността на процесуалните действия спрямо подсъдимия – невисока; наложената мярка за неотклонение – най-леката – „подписка“, която не е ограничила правата му; постановяване на оправдателна присъда още в първа инстанция; продължителността на наказателното производство – 2 години и девет месеца, т.е. приключило е в разумен срок; личността на пострадалия; причинените негативни преживявания в емоционален и психологичен план – чувство на унижение, притеснение, стрес и безпокойство, тревога за резултата от делото; интензивността на негативните изживявания – в случая затормозени от наличието на здравословни проблеми и друго висящо наказателно производство; възрастта на пострадалия – 45-47 г.; не е установено повдигнатото обвинение да се е отразило трайно и негативно в отношенията с роднините, семейството и в близкото обкръжение от приятели; ограниченията на социалните контакти и уронване на авторитета; конкретното обвинение не е било разгласено и не е довело до някакви трайни последици и отражение в живота на ищеца и дейността на управляваните търговски дружества занапред. С. А. е бил управител на три търговски дружества, но обвинението не е за длъжностно престъпление.

Към 2014 г. съгласно официалните данни на НСИ, средностатистическите показатели за едно лице са, както следва: общ годишен доход – 4813 лв., средногодишен разход – 4509 лв.

При така изложеното, съдът намира, че за времето от 11.01.2012 г. до 06.2014 г. ищецът е претърпял неимуществено увреждане, чиято парична равностойност по справедливост следва да се определи на 6000 лв., след преценка на горните обстоятелства. За незаконното обвинение по чл. 206, ал. 1 НК съдът намира, че следва да се определи 40%, което прави 2 400 лв. В този размер искът е основателен. От 06.10.2014 г. се дължи компенсаторна лихва върху главницата, поради което и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъде уважен.

Доводите на ответника, че актове на съда са допринесли за повдигане на обвинението, не могат да повлияят върху отговорността на държавата и размера на дължимото обезщетение. Отговорността е обективна, тя е на държавата и в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ държавата отговаря чрез своя процесуален субституент – Прокуратурата на РБ, независимо дали и други органи от съдебната власт със своите действия са допринесли за обвинението, съответно за продължителността на наказателното производство, мерките за принуда и пр.

Въззивната инстанция е потвърдила решението на първостепенния съд и в частта, с която ищецът е осъден да заплати по сметка на Смолянския окръжен съд държавна такса в размер на 1 832,09 лв., съразмерно отхвърлената част от исковете. Това разрешение противоречи на чл. 9а ЗОДОВ, който разпорежда, че за делата по този закон се внася проста държавна такса в размер, определен с тарифата, приета от Министерския съвет, който е 10 лв.

Тази сума е внесена при подаване на исковата молба.

Неправилно, също така, е тълкуван законът и разясненията, дадени в ТР № 7/16.11.2015 г. Прокуратурата не дължи такси и разноски по делата по ЗОДОВ, но на общо основание отговаря по чл. 78, ал. 1 ГПК и дължи възстановяване на сторените от насрещната страна съдебноделоводни разноски, което включва и тези, платени от ищеца за държавни такси. Нещо повече, специалният закон в чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ урежда специални правила – възстановяват се изцяло сумите, внесени от ищеца за такси, независимо от размера на уважената част от иска; съразмерно на уважената част, т.е. по правилата на чл. 78, ал. 1 ГПК, се определя размера на подлежащото на възстановяване заплатено адвокатско възнаграждение.

В случая Прокуратурата на Република България следва да заплати на С. А. заплатените от него държавни такси по делото във всички инстанции – общо 50 лв. Той не е нарпавил разход за адвокатско възнаграждение.

Във въззивното и касационно производство адвокат Д. е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Подобно искане няма заявено в срок пред първостепенния Смолянски окръжен съд.

С. А. се представлява от двама адвокати – Т. Д. и А. А. с пълномощно, представено с исковата молба, в което е уговорено, че адвокатското възнаграждение се следва по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Единият от тях има право, при изрично поискване, да получи възнаграждение, платимо от ответника, чийто размер съдът определя.

Предвид резултата по делото, фактическата и правна сложност на спора и конкретното участие на адв. Д. – в изготвяне на въззивна жалба и отговор на насрещна въззивна жалба, както и участие в три открити съдебни заседания в апелативна инстанция, всички съвместно с адв. А.; изготвяне на касационна жалба и отговор на насрещна касационна жалба, съвместно с адв. А., без участие в открито съдебно заседание, съдът определя адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв. за въззивна инстанция и 300 лв. за касационна.

В заключение, въззивното решение следва да бъде изменено съобразно решеното по-горе.

Диспозитив

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 149/04.08.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр.д. № 496/2016 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. А. А. обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, на осн. чл. 2, ал. 1, т. ЗОДОВ, в размер над 2400 лв. до 4000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.10.2014 г. до окончателното издължаване, както и съдебноделоводните разноски.

и вместо това ПОСТАНОВИ

ОТХВЪРЛЯ иска на С. А. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. С., [улица], съдебен адресат адвокати Т. П. Д. и А. А. от [населено място], [улица], партер, против Прокуратурата на Република България за причинени му неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над 2 400 лв. до 4000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.10.2014 г. до окончателното издължаване.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 149/04.08.2017 г., постановено от Пловдивския апелативен съд по въззивно гр.д. № 496/2016 г. в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на С. А. А. ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл. С., [улица], съдебен адресат адвокати Т. П. Д. и А. А. от [населено място], [улица], обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, на осн. чл. 2, ал. 1, т. ЗОДОВ в размер на 2400 лв. и искът е отхвърлен за разликата над 4000 до пълния предявен размер от 50 000 лв., както и изцяло за времето 16.09.2010 г. – 11.01.2012 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 06.10.2014 г. до окончателното издължаване.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на С. А. А. сумата в размер на 50 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК, направени в производството по делото във всички инстанции.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адвокат Т. П. Д. от [населено място], [улица], партер, адвокатско възнаграждение по делото в размер общо на 700 лв., определено по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите