Решение №254/21.01.2020 по дело №940/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпроси

Относно данните за упражнено от бащата домашно насилие, с оглед сочената в изложението практика на ЕСПЧ / делото „Опуз срещу Турция” и „Б. срещу България”/ и служебно известната на съда практика на ВКС.

Относно оспорената от касаторката възможност на бащата да полага дълготрайно пълноценна лична грижа за двете деца, с оглед приетото в практиката на ВКС / напр. р. по гр.д. №4648/14 г. на четвърто г.о./, че проявените от родителя лична грижа и отношение към децата са сред съществените обстоятелства по чл.59, ал.4 СК, към които препраща чл.127, ал.2 от същия закон.

Отговори

Фактът на упражнено домашно насилие от единия родител спрямо другия в присъствието на детето сочи на недостатъчни възпитателски и морални качества за упражняване на родителските права. На такава недостатъчност сочи и обстоятелството, че единият родител отчуждава детето от другия и го настройва срещу него и близките му. Съдът съобразява тези факти и с оглед обстоятелствата по делото може да реши, въпреки наличието им, да предостави упражняването на родителските права на родителя, упражнил домашно насилие или настройващ негативно детето спрямо другия. Това обаче предполага да са налице достатъчно основания за формиране на извод, че макар у този родител да е налице дефицит на възпитателски капацитет, все пак интересът на детето налага той да бъде предпочетен пред другия (било защото неговите качества са също недостатъчни, защото фактически не е в състояние да упражнява родителските права или по други подобни причини). При равни други условия, обаче, наличието на родителско отчуждение или извършено домашно насилие, предполага за упражняващ родителските права и непосредствено отглеждащ и възпитаващ детето да бъде предпочетен другият родител.

В практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 3 КЗПЧОС  и чл. 14 КЗПЧОС е постановено, че неизпълнението - дори неволно - на една държава на задължението й да защитава жените от домашно насилие се приема като нарушение на правото им на равна защита от закона. Съдът отбелязва още, че особената уязвимост на жертвите на домашно насилие и необходимостта от активно участие на държавата в тяхната защита, е подчертавано в редица международни актове. От друга страна, Съдът си дава сметка, че отношенията в една двойка, засегната от домашно насилие, са сложни: действително жертвата на насилие може да бъде подложена на психически натиск, целящ да я принуди отново да заживее с извършителя му. Въпреки това конфликтната атмосфера, царяща между съпрузите, не може да изключи истинността на помирение, което е във взаимен и на децата интерес.

По втория от въпросите: в закона – чл.59, ал.4 СК и трайната практика на ВКС по прилагането му е посочено, че проявената от родителя лична грижа и отношение към децата, изявената на дело / с дела/ готовност за отглеждането и възпитанието им, са от значение за решаване на въпроса за местоживеенето на децата и за предоставяне на упражняването на родителските права. Не може да бъде определен за по–пригоден да упражнява родителските права родител, чийто собствен бизнес му отнема голяма част от времето за полагане на лични грижи за детето. Възпитателските качества на родителя включват и способността му да се грижи за детето.

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в открито заседание на 11.12.2019 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:
ЖИВА ДЕКОВА, МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

При участието на секретаря Валентина Илиева, като разгледа докладваното от съдия И. гр.д. №940/19 г., за да се произнесе, намира следното:

Производството е по чл.290 ГПК и сл.

Касационни въпроси

ВКС разглежда касационната жалба на Я. А. срещу въззивното решение на Окръжен съд Смолян по гр.д. №256/18 г., с което в спор между касаторката и Г. С. по чл.127 СК, родителските права за двете непълнолетни деца на страните А. С., род. през 2006 г., и Р. С., род. през 2011 г., са предоставени за упражняване на бащата, а на майката е определен разширен режим на лични контакти с тях и тя е осъдена да им заплаща месечна издръжка от по 130 лв. Обжалването е допуснато на осн. чл.280, ал. 1 ГПК,т.1 и 2 по въпросите, свързани с данните за упражнено от бащата домашно насилие, с оглед сочената в изложението практика на ЕСПЧ / делото „Опуз срещу Турция” и „Б. срещу България”/ и служебно известната на съда практика на ВКС – р. по гр.д. №6859/13 г. на четвърто г.о., и на осн. чл.280, ал.1,т.1 ГПК по въпросите, свързани с оспорената от касаторката възможност на бащата да полага дълготрайно пълноценна лична грижа за двете деца, с оглед приетото в практиката на ВКС / напр. р. по гр.д. №4648/14 г. на четвърто г.о./, че проявените от родителя лична грижа и отношение към децата са сред съществените обстоятелства по чл.59, ал.4 СК, към които препраща чл.127, ал.2 от същия закон.

В жалбата се правят и в съдебно заседание и в представената писмена защита се излагат подробни съображения за недопустимост и неправилност/ незаконосъобразност и необоснованост/ на въззивното решение, иска се отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд или постановяване на друго решение, с което родителските права за двете деца да бъдат възложени за упражняване на майката, като по –пригодния за това родител.

Ответникът по жалба я оспорва като неоснователна по подробно изложение в писмен отговор, в съдебно заседание и в писмена защита съображения.

Мотиви

ВКС като разгледа жалбата, намира следното:

По въпросите, по които е допуснато обжалването: По първия от въпросите, в практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че фактът на упражнено домашно насилие от единия родител спрямо другия в присъствието на детето сочи на недостатъчни възпитателски и морални качества за упражняване на родителските права. На такава недостатъчност сочи и обстоятелството, че единият родител отчуждава детето от другия и го настройва срещу него и близките му. Съдът съобразява тези факти и с оглед обстоятелствата по делото може да реши, въпреки наличието им, да предостави упражняването на родителските права на родителя, упражнил домашно насилие или настройващ негативно детето спрямо другия. Това обаче предполага да са налице достатъчно основания за формиране на извод, че макар у този родител да е налице дефицит на възпитателски капацитет, все пак интересът на детето налага той да бъде предпочетен пред другия (било защото неговите качества са също недостатъчни, защото фактически не е в състояние да упражнява родителските права или по други подобни причини). При равни други условия, обаче, наличието на родителско отчуждение или извършено домашно насилие, предполага за упражняващ родителските права и непосредствено отглеждащ и възпитаващ детето да бъде предпочетен другият родител / р. по гр.д. №6859/13 г. на четвърто г.о./

В практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 3 КЗПЧОС  и чл. 14 КЗПЧОС е постановено, че неизпълнението – дори неволно – на една държава на задължението й да защитава жените от домашно насилие се приема като нарушение на правото им на равна защита от закона (Опуз, цитирано по-горе, § 191). Съдът отбелязва още, че особената уязвимост на жертвите на домашно насилие и необходимостта от активно участие на държавата в тяхната защита, е подчертавано в редица международни актове (вж. параграфи 49-53 по-горе) – делото „Б. срещу България”. От друга страна, Съдът си дава сметка, че отношенията в една двойка, засегната от домашно насилие, са сложни: действително жертвата на насилие може да бъде подложена на психически натиск, целящ да я принуди отново да заживее с извършителя му. Въпреки това конфликтната атмосфера, царяща между съпрузите, не може да изключи истинността на помирение /делото „Н.П. и Н.И. срещу България” по жалба №72226/11 г. пето отделение/, което е във взаимен и на децата интерес.

По втория от въпросите: в закона – чл.59, ал.4 СК и трайната практика на ВКС по прилагането му / р. по гр.д. №4648/14 г. на четвърто г.о./ е посочено, че проявената от родителя лична грижа и отношение към децата, изявената на дело / с дела/ готовност за отглеждането и възпитанието им, са от значение за решаване на въпроса за местоживеенето на децата и за предоставяне на упражняването на родителските права. В р. по гр.д. №7140/14 г. на четвърто г.о. е посочено, че не може да бъде определен за по –пригоден да упражнява родителските права родител, чийто собствен бизнес му отнема голяма част от времето за полагане на лични грижи за детето. Възпитателските качества на родителя включват и способността му да се грижи за детето / р. по гр.д. №1557/14 г. на трето г.о./.

По основателността

По същество на жалбата:

По доводите на жалбоподателката за недопустимост на въззивното решение, поради неприетия отвод за местна подсъдност: Въззивният съд не е уважил направеното от ответницата по първоначалния иск/ сега касатор/ възражение за местна подсъдност, основано на адресната регистрация на децата към момента на завеждане на иска в [населено място], при тяхната майка. Приел е, че след като децата са отведени от майката в друго населено място / различно от постоянния им адрес/, без знанието и съгласието на бащата за промяна на обичайното им местопребиваване, то това недобросъвестно поведение на единия родител не може да обоснове местна подсъдност по новия настоящ адрес на децата. Не се установява по категоричен начин, че съм завеждане на иска децата са били постоянно в [населено място], с оглед на свидетелските показания, че в същия момент са се намирали в [населено място] и района.

Тези изводи се споделят от настоящия състав: специалната местна подсъдност по чл.127, ал.2 СК / по настоящ адрес на детето/има за цел закрилата на интересите на детето в спора с пр. осн. чл.127, ал.1 СК. Съгласно разпоредбата на чл. 127, ал.1 СК, спорът относно родителските права се решава от съда по настоящия адрес на детето при субсидиарното прилагане на пар. 1, т. 15 ДР ЗЗДет, според който настоящ адрес на дете е адресът, на който то пребивава. Следователно, при спор кой е местно компетентният съд да разгледа иск относно родителските права следва да се преценява къде е било фактическото пребиваване на детето при подаване на исковата молба, за да бъде установена неговата обичайна среда на живот. Временното отсъствие на детето или отвеждането му от неговото обичайно местоживеене без съгласие на единия родител, не може да обоснове компетентност на съда да разгледа спор за родителски права на мястото, на което детето е отведено./ опр. по ч.гр.д. №1331/19 г. на четвърто г.о. на ВКС/.

По настоящото дело е установено, че към подаване на първоначалната искова молба от бащата на 25.08.17 г. децата са с постоянен адрес в [населено място], съответно от 2008 г. – за по-голямото дете и от 2011 г. – за по-малкото/ удостоверение на л.9 и 14/. С отговора на исковата молба е направен отводът за местна подсъдност и са представени удостоверения за регистриран настоящ адрес на децата в [населено място], считано от 23.08.17 г./ удостоверения на л.87 и сл./ Очевидно, това кратковременно към исковата молба и без съгласие на бащата преместване на децата с майката в друг град не може да обоснове промяна в местната подсъдност на спора, с оглед специалната й цел, посочена по-горе – да бъде установена обичайната среда на живот на децата. Затова доводите на касаторката за недопустимост на въззивното решение, поради липса на компетентност на постановилия го съд по правилата на местната подсъдност, са неоснователни.

По доводите за неправилност на въззивното решение: Въззивният съд е преценил, че в интерес на децата е да живеят при бащата, който да упражнява родителските права, а на майката е определен разширен, с отчитане на нуждите на децата в ученическа възраст, режим на лични отношения с тях. Прието е при събраните по делото доказателства, че бащата е по-уравновесен, емоционално стабилен и с добър самоконтрол, проявява голяма загриженост за децата, докато майката е по-импулсивна и необщителна.Действително спрямо бащата са наложени мерки за защита по ЗЗДН по повод случилото се на 30.08.17 г. и 9.10.17 г., но вещото лице – психолог е категорично в заключението си, че бащата не е насилник, децата нямат поведение на малтретирани от него и не се страхуват да се приберат вкъщи. При разрешаване на спора по чл.127, ал.1 СК са съпоставени материалната обезпеченост и семейна среда на двамата родители, помощта на трети лица при отглеждането на децата, личната грижа на родителите, полагана за децата до раздялата им и след това, моралният им облик и възпитателски качества. Констатирано е, че и двамата родители разполагат с жилища, работят и получават доходи около средния за страната. Бащата се ползва с подкрепата на своето семейство /дядо и баба на децата/, които са оказвали помощ при отглеждането им/вкл. в периода на завършване на висшето образование и придобиване на магистърска степен от майката на децата/ и са с топло и любящо отношение към тях, докато майката разчита на помощта на приятелско семейство в [населено място]. До раздялата на родителите двамата са полагали споделена грижа за децата. Бащата е ходил на работа, за да осигурява издръжката на семейството, а с децата се е занимавала повече майката, която е била в отпуск по майчинство и не е работила. Това разпределение на грижите не изключва личното участие на който и да е от родителите в отглеждането на децата. Няма данни за противообществени прояви на двамата родители, те са с развит родителски капацитет и са в състояние да вземат правилни решения за възпитанието на децата. Майката е с педагогическо образование, грижовна е и за периода на раздялата на страните / около година/ е показала, че може да се справи с всяка житейска ситуация – намерила е жилище, училище за децата, работа за себе си, създала е приятелска среда. Бащата е трудолюбив, подкрепя децата морално и материално, интересува се от интересите и образованието им. Отчетени са полът и възрастта на децата и привързаността им и към двамата родители; съобразено е, че при силната връзка между децата и общото им досега отглеждане, разделянето им е непрепоръчително

Неоснователни са оплакванията в жалбата, че е налице родителско отчуждение на децата от майката, провокирано от действията на бащата и че те са заплашени от проявите му на домашно насилие. Обосновано въз основа на събраните по делото доказателства – заключение на вещо лице, свидетелски показания и социални доклади, въззивният съд е приел, че бащата не е насилник, децата нямат поведение на малтретирани и не се страхуват от него. Взетите по ЗЗДН мерки са за случаи с инцидентен и свръхемоционален характер, при силно влошените отношения на родителите след отвеждането на децата от майката в друг град, далеч от бащата и без негово съгласие, което според въззивния съд също е укоримо поведение. Според вещото лице К. /клиничен психолог/ в заключението й пред ОС, у децата не се наблюдава синдром на родителско отчуждение, при който по отношение на единия родител се изпитват само положителни чувства, а по отношение на другия – само негативни. Децата, макар непостоянни в изказванията си и исканията спрямо родителите, което е нормално в ситуацията на раздяла на родителите, желаят и двамата родители да присъстват в живота им. Многобройните жалби и молби за съдействие до различни институции, подадени от бащата, не могат в случая да се считат за системно оказвана психическа принуда над майката. Следва отново да се отбележи, че майката без изискуемото от СК уведомяване и съгласие на бащата/ чл.123 СК/ е отвела двете им все още малки деца в друг далечен град и непозната среда, което е породило силната му загриженост и наблюдаваните първоначално експресивно настойчиви действия за връщането им. Личната грижа за децата, която бащата в последно време – след м.01.19 г. упражнява с помощта на своите близки, съответства на нуждите им, видно от данните в доклада на социалните служби, работещи със страните и децата им.

В практиката на ВКС непротиворечиво се приема, че под упражняване на родителските права съдът има предвид „тяхното ежедневно осъществяване, както и действията по закрилата, защитата и представителството на децата“. Чрез решението си по чл. 59, ал. 2 СК съдът изпълнява социалната си функция за предоставяне на адекватна защита на ненавършилите пълнолетие деца с оглед запазването на висшите им интереси и гарантира правната сигурност, задължавайки и най-вече вменявайки отговорност на „по-добрия“ (с оглед интересите на детето) родител да се грижи за тяхното непосредствено отглеждане и възпитание, до постигането на общо съгласие относно упражняването на родителските права / ТР №1/3.07.17 г. по т.д. №1/16 г.г. ОСГК/. Най-добрият интерес на детето се определя в съответствие с легалната дефиниция по § 1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, която по същината си отразява елементите, подлежащи на преценка при оценяването и определянето на най-добрите интереси на детето, посочени от Комитета за правата на детето в Общ коментар № 14/2013 г. към Конвенцията за правата на детето: възгледите на детето, идентичността на детето, запазване на семейната среда и поддържане на взаимоотношенията, грижа за детето и неговата закрила и безопасност, уязвимо положение, право на детето на здравеопазване, право на детето на образование. Съдебното решение следва изрично да посочва всички фактически обстоятелства относно детето, елементите, които са счетени за имащи отношение към оценката на най-добрия му интерес, съдържанието на елементите в конкретния случай и как те са претеглени, за да се определи най-добрия интерес на детето / р. по гр.д. №5011/17 г. на четвърто г.о. на ВКС/.

При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил със закона и цитираната в жалбата и служебно известна на съда практика по прилагането му. Възложил е упражняването на родителските права на бащата, като е преценил въз основа на данните по делото, че той е по –уравновесеният и емоционално овладян към момента родител, който полага с помощта на близките си пълноценна лична грижа за децата и те са обезпечени откъм семейна среда, закрила и безопасност, образование и здравеопазване. В съответствие със закона и практиката на ВКС – напр. р. по гр.д. №2537/13 г. на четвърто г.о., е определен подходящ режим на лични отношения на майката с децата, като са отчетени необходимостта на децата да поддържат пълноценна връзка с нея при и за израстването им като самостоятелни личности, но и голямото разстояние в местоживеенето на двамата родители, което налага продължително пътуване и затруднява децата, с оглед нуждата им от почивка и ученическата им възраст.

Жалбата е неоснователна – въззивното решение е допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.

Диспозитив

Поради изложеното и на осн. чл.293 ГПК, ВКС на РБ, трето г.о.

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение на Смолянски окръжен съд по гр.д. №256/18 от 19.11.2018 г.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми