Решение №210/20.11.2020 по дело №3846/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Относно дейността на въззивната инстанция и задължението ѝ при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора.

Отговор

Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените във въззивното производство от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба първоинстанционен съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона – в рамките, очертани с въззивната жалба.


ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
БОЯН ЦОНЕВ, ЛЮБКА АНДОНОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3846 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Изпълнителна агенция (ИА) „Военни клубове и военно-почивно дело“ срещу решение № 283/20.06.2019 г., постановено по въззивно гр. дело № 437/2019 г. на Великотърновския окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 369/11.03.2019 г. по гр. дело № 2074/2018 г. на Великотърновския районен съд, са уважени, предявени от И. Д. Д. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със заповед № 504/23.04.2018 г. на изпълнителния директор на агенцията-касатор, ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „главен специалист” във Военен клуб – [населено място], сектор „Военни клубове“ към Териториален отдел (ТО) – Варна, Главна дирекция (ГД) „Военно-почивно дело и военни клубове“ при ответната агенция, и последната е осъдена да заплати на ищеца сумата 2 745 лв., представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното уволнение за период от пет месеца, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.06.2018 г. до окончателното ѝ изплащане; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.

В касационната жалба на ответната агенция се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание и в писмена защита.

Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Д. в отговора на жалбата и в писмена защита излага становище и съображения за неоснователност на жалбата.

Касационен въпрос

С определение № 199/06.04.2020 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос относно дейността на въззивната инстанция и задължението ѝ при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора.

Мотиви

По този процесуалноправен въпрос е налице задължителна практика на ВКС. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В същия смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 и мотивите към нея от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, а именно: Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността ѝ беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността ѝ като решаваща. Изхождайки от тези задължителни указания и разяснения, трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, израз на която е и решение № 63/28.06.2019 г. по гр. дело № 2296/2018 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, приема следното: Съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК, ал. 2 и ал. 3 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените във въззивното производство от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации по правилността на обжалвания с въззивната жалба първоинстанционен съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона – в рамките, очертани с въззивната жалба.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, въззивният съд е разрешил поставения по делото процесуалноправен въпрос, в противоречие с така цитираната (включително задължителна) практика на ВКС. В мотивите към обжалваното въззивно решение са преповторени твърденията и доводите на страните, направени с исковата молба и отговора на същата, както и с въззивната жалба и отговора на същата, но липсва обсъждане на тези твърдения и доводи, както и на събраните по делото доказателства и на установяващите се от тях правно-релевантни обстоятелства по делото. Въззивният съд не е извел и свои правни съображения по съществото на материалноправния спор по делото. Вместо това окръжният съд е изложил единствено констатации относно правилността на фактическите и правни изводи в решението на първата инстанция, и само въз основа на това е посочено като краен извод, че оплакванията и доводите на въззивния жалбоподател са неоснователни. Настоящата касационна инстанция намира, че с така изложените мотиви към обжалваното въззивно решение, окръжният съд е допуснал нарушение на процесуалноправните норми на чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 269 от ГПК.

По основателността

Неоснователни са обаче оплакванията и доводите на касатора за допуснати от окръжния съд процесуални нарушения по събирането на писмени и гласни доказателства във въззивното производство.

В откритото съдебно заседание (о.с.з.) от 10.06.2019 г. пред въззивната инстанция жалбоподателят е уточнил, че районният съд бил допуснал процесуално нарушение като в о.с.з. от 11.10.2018 г. не приел като писмени доказателства оферта за ремонтиране на кранче за парен котел, както и справка за приходите за една година назад от предоставяне на зали от Военния клуб в [населено място], а в о.с.з. от 23.11.2018 г. не приел като писмени доказателства писмо № 181/08.02.2018 г. на председателя на Общинския съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (ОС на СОСЗР) в [населено място], и писмо № 188/09.02.2018 г. на председателя на Дружество „Военноинвалид“. В същото о.с.з. от 10.06.2019 г. окръжният съд е оставил без уважение искането на жалбоподателя тези писмени доказателства да се приемат във въззивното производство, тъй като искането е преклудирано и районният съд не е допуснал процесуални нарушения. Настоящата инстанция намира за правилен този извод на въззивния съд, тъй като сам жалбоподателят твърди както във въззивната, така и в касационната си жалба, че не е представил тези писмени доказателства с отговора си на исковата молба поради допусната от самия него „деловодна грешка“ (пропуск да ги представи), а не поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада по делото, поради което позоваването му на т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС е неоснователно. Неоснователно е и позоваването на т. 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в случая не става дума за доказателства, които се събират служебно от съда – експертиза, оглед, освидетелстване. Напълно неотносимо е и позоваването на т. 6 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, която в частта си относно допустимостта на доказателства пред въззивната инстанция, несъбрани пред първоинстанционния съд поради виновното (небрежно) процесуално поведение на самата страна, е изгубила значение след приемането на действащия ГПК от 2007 г.

С постановеното по реда на чл. 267, ал. 1 от ГПК, определение от 28.05.2019 г. въззивният съд правилно е оставил без уважение, като преклудирано, и искането на жалбоподателя за разпит на нови свидетели във въззивното производство. Във въззивната и касационната жалба се излагат доводи, че тези нови гласни доказателства са поискани поради невъзможността в първоинстанционното производство да бъде разпитана свидетелка, която е била в болница, а после е починала. От данните по делото обаче се установява, че предвид продължителния престой в болница на тази свидетелка, с определение в о.с.з. от 18.01.2019 г. първоинстанционният съд, на основание чл. 158, ал. 1 от ГПК, е определил срок за разпита ѝ до следващото о.с.з., проведено на 21.02.2019 г., когато свидетелката отново не се е явила и е била заличена, като процесуалният пълномощник на жалбоподателя изрично е заявил тогава, че предвид разпоредбата на чл. 158 от ГПК не се противопоставя делото да се разгледа по същество, без нейния разпит, и без да е направил искане вместо нея да бъдат разпитани свидетелите, поискани за първи път едва с въззивната жалба. Съгласно разпоредбата на чл. 266, ал. 1 от ГПК, последното искане е преклудирано, респ. – неоснователно е оплакването в касационната жалба за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в несъбирането на гласни доказателства.

Неоснователни, по съображенията изложени по-долу, са и оплакванията и доводите на касатора, че с постановявянето на въззивното решение се стигнало и до нарушение на материалния закон, конкретно – на разпоредбите на чл. 193, ал. 1 КТ и чл. 195, ал. 1 от КТ (които нарушения в касационната жалба се сочат като такива на първоинстанционния съд, доколкото, както стана ясно, въззивният съд не е изложил свои собствени мотиви по съществото на правния спор).

Тъй като допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 269 от ГПК не налага връщане на делото за повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия по събиране на доказателства от въззивната инстанция, материалноправният спор между страните следва да бъде разрешен с настоящото касационно решение.

В исковата молба по делото, като основни доводи на ищеца по иска му по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ – за незаконосъобразност на наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“, са изложени съображения за издаването на процесната заповед № 504/23.04.2018 г. на изпълнителния директор на ответната агенция (сега касатор) в нарушение на разпоредбите на чл. 193, ал. 1 КТ и чл. 195, ал. 1 от КТ, а именно: че ответникът-работодател не е събрал от ищеца-служител писмени обяснения или не го е изслушал за простъпките (нарушенията), за които е ангажирал дисциплинарната му отговорност, както и че процесната заповед не е надлежно мотивирана – липсва яснота и недвусмисленост при посочването на нарушенията.

С процесната заповед № 504/23.04.2018 г. (диспозитива ѝ) ищецът е дисциплинарно уволнен за извършени системни нарушения на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 187, ал. 1, т. 3 КТ („неизпълнение на възложената работа, неспазване на техническите и технологични правила“), т. 8 („злоупотреба с доверието и уронване на доброто име на предприятието“) и т. 9 („увреждане на имуществото на работодателя и разпиляване на материали, суровини, енергия и други средства“) от КТ. В мотивите към заповедта, нарушенията, за които е наложено дисциплинарното уволнение, от фактическа страна са описани по следния начин: 1) от писмо с вх. № 181/08.02.2018 г. на председателя на Общинския съвет на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва (ОС на СОСЗР) в [населено място] работодателят (в лицето на субекта на дисциплинарна власт, издал процесната заповед – изпълнителният директор на ответната агенция) е установил отказ от страна на ищеца за оказване на съдействие, свързано с безвъзмездното предоставяне на помещение за изпълнение на военно-патриотичните дейности на този съюз; 2) от писмо с вх. № 188/09.02.2018 г. на председателя на Дружество „Военноинвалид“ в [населено място] работодателят също е установил отказ от страна на ищеца за оказване на съдействие по безвъзмездното предоставяне на помещение за изпълнение на мероприятия на това дружество, както и че в случаите, когато помещение е било предоставяно, то е било неотоплено и неподходящо за провеждане на отчетни събрания, предвид и обстоятелството, че членовете на дружеството са военноинвалиди и че събранията се провеждат обичайно в началото на всяка календарна година; и 3) от протокол с вх. № 374/16.03.2018 г. на началника на сектор „Военни клубове“ работодателят е установил данни за неполагане на грижи по поддръжката на стаите в хотел „Военен клуб“ – [населено място], както и за липсващо оборудване в обекта. В мотивите към процесната заповед е обобщено, че с бездействието си ищецът е извършил нарушенията за времето от 11.10.2017 г. до 16.03.2018 г. Друга индивидуализация от фактическа страна на вменените на ищеца дисциплинарни нарушения, процесната заповед не съдържа, като по делото не са събрани като писмени доказателства документите, към които тя препраща, а именно: писмо с вх. № 181/08.02.2018 г. на председателя на ОС на СОСЗР в [населено място], писмо с вх. № 188/09.02.2018 г. на председателя на Дружество „Военноинвалид“ в [населено място], протокол с вх. № 374/16.03.2018 г. на началника на сектор „Военни клубове“ и доклад с изх. № 321/09.02.2018 г. на началника на Териториален отдел – [населено място]; а и ищецът изрично отрича по делото, да е бил запознат с тяхното съдържание преди или едновременно с връчването на 28.05.2018 г. на процесната заповед за дисциплинарното му уволнение.

Настоящият съдебен състав намира, че първите две нарушения (посочените в заповедта, откази от страна на ищеца за оказване на съдействие за предоставяне на помещение за провеждане на мероприятия на СОСЗР и на Дружество „Военноинвалид“ в [населено място], както и предоставянето на неотоплено и неподходящо помещение) са достатъчно ясно индивидуализирани от фактическа страна в процесната заповед, включително – относно периода на извършването им – 11.10.2017 г. – 8-9.02.2018 г., т.е. – по отношение на тях са спазени формалните изисквания на чл. 195, ал. 1 от КТ. За тези две нарушения обаче от страна на ответника-работодател не е предоставена възможност на ищеца да даде устни или писмени обяснения преди налагането на дисциплинарното наказание, съгласно изискването на чл. 193, ал. 1 от КТ. С писмо с изх. № 3245/26.02.2018 г. изпълнителният директор на ответната агенция е поискал ищецът да му представи писмени обяснения по следните въпроси: 1) защо не изпълнява задълженията, свързани с популяризирането и разширяването на дейността на военния клуб в [населено място]; 2) защо има негативна оценка от ОС на СОСЗР и от Дружество „Военноинвалид“ в [населено място] за съвместната „Ви“ работа; 3) защо от страна на ищеца не са постъпвали доклади или друга информация, че хотелските стаи са в лошо състояние, че липсват материали за освежаването им; и 4) защо ищецът не съумява да създаде организация за извършване на текущи ремонти на обзавеждането, оборудването и сградния фонд нито в хотелската, нито в останалите части на клуба. Никой от тези четири въпроса не покрива от фактическа страна първите две нарушения, за които е наказан ищецът – така, както те са описани в процесната заповед за уволнение. Наред с това, видно от съдържанието на последната, в отговор ищецът е дал писмени обяснения, заведени с № 2876/01.03.2018 г., но те също не са представени като писмено доказателство по делото, поради което също съдът е в невъзможност да направи обоснован извод, че от страна на ответника-работодател е спазено изискването на чл. 193, ал. 1 от КТ по отношение на първите две нарушения, за които е наказан ищецът.

Третото нарушение, за което е наложено дисциплинарното уволнение, е посочено в процесната заповед по най-общ начин: „неполагане на грижи по поддръжката на стаите“ в хотела и „липсващо оборудване“ в същия. Предвид липсата на каквито и да било индивидуализиращи белези относно конкретното деяние (бездействие) на ищеца – в какво именно се изразява „неполагането на грижи“ от негова страна и какво е „липсващото оборудване“, за наличието на което той отговаря, индивидуализацията на това нарушение очевидно не отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ за неговото ясно и точно описание – така, че както наказаният служител (ищецът) да разбере за какво му е наложено дисциплинарното наказание и да организира защитата си, така и съдът в производството по иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ да прецени дали действително е налице дисциплинарно нарушение и неговата тежест. Отделно от това, в заповедта за това нарушение, осъществено чрез бездействие, е посочен период на извършването му 11.10.2017 г. – 16.03.2018 г., от което следва, че и за него ищецът е наказан, без да е имал възможност да даде обяснения по чл. 193, ал. 1 от КТ – за частта от този период, следваща датата на депозирането на писмените му обяснения с № 2876/01.03.2018 г.

Предвид гореизложеното, съгласно изричната разпоредба на чл. 193, ал. 2 от КТ и съгласно трайно установената съдебна практика по приложението на чл. 195, ал. 1 от КТ, дисциплинарното уволнение на ищеца следва да бъде отменено, само поради установеното по делото нарушение от страна на работодателя на материалноправните разпоредби на чл. 193, ал. 1 КТ и чл. 195, ал. 1 от КТ, т.е. – искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е основателен.

При това положение, основателни са и обусловените искове по чл. 344, ал. 1 КТ, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, последният – до присъдения по делото размер от 2 745 лв., по отношение на които искове касационната жалба на ответника-работодател не съдържа самостоятелни оплаквания.

В заключение – независимо от допуснатото от окръжния съд процесуално нарушение на чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 269 от ГПК, последното не е съществено в случая, тъй като въззивното решение е правилно като краен резултат в обжалваната част, поради което следва да бъде оставено в сила в тази част.

При този изход на делото, няма основание настоящата касационна съдебна инстанция да отменя или изменя въззивното решение и в частта за разноските, по отношение на които също няма самостоятелни оплаквания от страна на касатора-ответник, като съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК и чл. 81 от ГПК, същият дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния, разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му и пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 650 лв.

Диспозитив

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 283/20.06.2019 г., постановено по въззивно гр. дело № 437/2019 г. на Великотърновския окръжен съд, в обжалваната част, с която са уважени предявените по делото искове с правно основание чл. 344, ал. 1 КТ, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и относно разноските по делото.

В останалата част, с която частично е отхвърлен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, въззивното решение не е обжалвано.

ОСЪЖДА Изпълнителната агенция „Военни клубове и военно-почивно дело“ с ЕИК129008829 да заплати на И. Д. Д. с ЕГН [ЕГН] сумата 650 лв. (шестстотин и петдесет лева) – разноски за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини