Решение №202/19.01.2021 по дело №4474/2018

Спорът е допуснат до касация с Определение № 377 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 4474/2018 г.


Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: Гражданска колегия, IV-то отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК

Анотация

Въпрос

Налице ли е противоправност на деяние, бездействие на Народното събрание, за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт от органа, който го е постановил, произтичащо от разпоредбата на чл. 22, ал. 4 ЗКС?

Отговор

Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.

Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в открито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Бойка Стоилова

ЧЛЕНОВЕ:
Велислав Павков, Ерик Василев

при секретаря Даниела Цветкова в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 4474 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на „ВАТ БУРГАС ООД и Ко” Командитно дружество против решение №1060/30.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 4164/2017 г. от 5-ти състав на САС.

Ответникът оспорва касационната жалба, с писмен отговор, както и в съдебно заседание, чрез своя процесуален представител.

Касационен въпрос

Касационното обжалване е допуснато по общия въпрос, налице ли е противоправност на деяние, бездействие на Народното събрание, за уреждане на възникналите правни последици от обявения за противоконституционен акт от органа, който го е постановил, произтичащо от разпоредбата на чл.22, ал.4 ЗКС. Обжалването е допуснато по този правен въпрос, в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

След постановяването на определението по чл.288 ГПК, с което е допуснато касационното обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, са постановени решения по реда на чл.290 ГПК, по идентични казуси, по които състави на ВКС са дали отговор на правния въпрос.

Мотиви

С решение №71 постановено по гр.д.№ 3804/2019 г. и решение №72 по гр.д.№ 2377/2019 г. и двете на ІV гр.отд. на ВКС е прието следното:

Съответствието на приетите при действието на КРБ от 1991 година закони е отговорност на Народното събрание. Ако приет при действието на КРБ от 1991 година закон й противоречи, компетентен да установи и обяви това противоречие, съгласно чл. 149, ал. 1, т. 2 КРБ е Конституционният съд. Съдът не може да откаже да приложи закона поради това, че той противоречи на Конституцията, той може да тълкува закона в съответствие с Конституцията, като при възможни различни тълкувания трябва да избере това, което съответства в най-голяма степен на Конституцията. Когато Конституционният съд се е произнесъл по искане за установяване на противоконституционността на закон, като е приел, че той не противоречи на Конституцията, приетото от него тълкуване на закона е задължително за всички, включително за съда.Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 от КРБ е и съответствието на приетите от него закони с правото на ЕС и другите международни договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, които са част от вътрешното право на страната. Те обаче имат предимство при тези норми от вътрешното право, които им противоречат и това предимство се зачита пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4 КРБ съответствието на законите с правото на ЕС и другите международни договори, по които Република България е страна може да бъде преценявано и от Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в КРБ, а в чл. 14 ЗКС, ал. 5 и ал. 6 и търпи изключения, тъй като Конституционният съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на ЕС и другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред решенията на КС имат решенията на СЕС, съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор.

Влезлите в сила решения на КС се ползват със сила на присъдено нещо по отношение на всички (erga omnes) и съдът е длъжен служебно да я зачита, така както той е длъжен да зачита служебно и силата на пресъдено нещо на съдебните решения според обхвата й-в отношенията между страните или по отношение на всички, съгласно чл. 299 от ГПК. Както съдът не може да приложи закон извън присъщото му действие във времето, така той не може да не зачете и действие на решение на КС, с което е обявена противоконституционността на закон. Съдът е длъжен да приложи закона за отношенията, които са възникнали и приключили при неговото действие и да откаже приложението му за неприключилите отношения и за отношенията, които са възникнали, след като решението на Конституционния съд е породило действие. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ, актът, обявен за противоконституционен или съответната негова част, не се прилага от деня на влизането на решението в сила, а по силата на чл. 151, ал. 3 от КРБ частта от закона, която не е обявена за неконституционна, запазва действието си. Поради това влязлото в сила решение на КРБ се отразява на действащото право и води до неприложимост на част от него. Тъй като съдът е длъжен да познава действащото право, той е длъжен да познава и решенията на Конституционния съд и да се съобразява с тях. Доколкото действащото право е еднакво за всички негови адресати, то решението на КС е задължително за всички правни субекти, включително и за съда, което изрично е прогласено в разпоредбата на чл. 14, ал. 6 от ЗКС. Задължението на съда за познаване на решенията на КС и за съобразяването с тях може да бъде извлечено и от разпоредбите на чл. 150, ал. 2 от КРБ и чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, в които случаи той действа служебно, а не само по искане на страна в производството. От тях е видно, че съдът следва да се въздържи от прилагането закон, за който съществува спор за съответствието му с Конституцията, до произнасянето на КС по този спор, като се съобрази с постановеното по него решение.

Съгласно чл. 7 КРБ държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица.

Приемането на противоконституционен закон е деликт, защото приемането му е противоправно деянието (във висша степен) и приложението на противоконституционния закон неизбежно причинява вреди на правните субекти, както на самата държава, така и на гражданите и юридическите лица, които са в равна степен подчинени на закона до привеждането му в съответствие с Конституцията. Държавата не би успявала да поддържа качеството си „правова“, ако не съществува ред за хармонизиране на законите с Конституцията и осъществяването в действителност на правоотношенията в съответствие с нея. Ако е противоправно това, което нарушава закона, във висша степен противоправно е онова, което нарушава Конституцията; и прекратяването на действието на противоконституционния закон е само първата стъпка за възстановяване на накърнеността на правовата държава. Възстановяването на правния ред може да бъде постигнато, като се отмени или прекрати приложението на противоконституционния закон. Ако действието на противоконституционния закон е запазено в някаква част, за държавата възниква задължението да възстанови правото и за тези отношения, които са се осъществили в нарушение на Конституцията. Законът за Конституционния съд в своя чл. 22, ал. 4 ЗКС е съгласуван с установеното в чл. 151, ал. 2 КРБ действие занапред на решенията на съда. Предвиденото в чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ неприлагане на обявения за противоконституционен акт, от момента на влизането на решението в сила, е пряка последица от самото решение. Същото има конститутивно действие, тъй като от момента на влизането му в сила обявения за противоконституционен акт не се прилага. То обаче има и установително действие, доколкото установява несъответствието на акта с конституцията. Това несъответствие съществува от момента на приемането на обявения за противоконституционен акт и затова се счита установено от този момент, а не възниква от момента на влизането на решението на КС в сила. Тъй като обявеният за противоконституционен акт е такъв от момента на приемането си, то и последиците от прилагането му също се явяват в противоречие с Конституцията и запазването им би противоречало на принципа на правовата държава. Решението на КС за обявяването противоконституционността на акта обаче не урежда пряко тези последици. Като последица от него възниква задължението по чл. 22, ал. 4 от ЗКС на органа постановил акта да уреди възникналите правни последици от прилагането му. Текстът на разпоредбата е формулиран като задължение, а не като право на органа. Той установява не възможността Народното събрание да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, но го задължава да направи това, за да възстанови по този начин нарушения конституционен ред. Бездействието на Народното събрание да уреди правните последици от прилагането на противоконституционния закон е толкова противоправно, колкото и приемането на такъв закон. С приемането на противоконституционния закон Народното събрание нарушава конституционния ред, а с бездействието си, вместо да изпълни задължението си да го възстанови, Народното събрание продължава да поддържа нарушения конституционен ред. За Народното събрание в правовата държава възниква същото задължение (да възстанови нарушения конституционен ред) и когато то отмени занапред приет от него закон, защото е противоконституционен.

Правните последици на влезлите в сила съдебни решения и присъди, индивидуалните административни актове и другите публичноправни актове, издадени въз основа на противоконституционния закон; сключените правни сделки при неговото действие; извършените плащания и други действия при осъществяването на права и в изпълнението на задължения, възникнали непосредствено от действието на противоконституционния закон и от публичноправните актове и сделките, извършени при неговото действие; не може да продължат да съществуват в своето непримиримо противоречие с конституционния ред. Ако те не бъдат уредени по справедлив начин, правовата държава би останала накърнена по правно непоносим начин.

Докато Народното събрание не уреди всички правни последици от прилагането на противоконституционния закон чрез приемането на съответни правни норми, които чрез приложението им да компенсират продължаващото нарушение на правата, конституционният ред остава бъде накърнен, което е несъвместимо с правовата държава. Народните представители имат задължението да спазват не само Конституцията, но и закона, който ги задължава да уредят възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон, за да бъде възстановен напълно конституционния ред. Продължаващите да съществуват правни последици от запазеното действие на обявения за противоконституционен закон винаги се поддават на правна уредба (най-малкото може да бъде създаден облекчен ред за определяне на вида и размера, както и за получаване на надлежното обезщетение), но по различни причини релевантните правни последици може да останат неуредени въобще или да бъдат уредени от Народното събрание непълно или неточно. Последното не прави накърнения конституционен ред невъзстановим. Докато поддържат с бездействието си конституционния ред накърнен, мнозинството народни представители ангажират отговорността на държавата да обезщети на общо основание увредените от продължаващото да съществува нарушение на Конституцията.

Доколкото пожертваното при запазеното действие на противоконституционния закон продължава да е на годно правно основание, увреденият не може да иска връщането и/или надлежно обезщетение от този, който е получил даденото или се е възползвал по друг начин от пожертваното; за увредения остава открита възможността да предяви на общо основание иск срещу държавата за обезщетение на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Горното разрешение на материалноправния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване се споделя и от настоящия състав, доколкото същото разрешение следва и не противоречи на възприетото с Р №3/2020 г. на Конституционния съд на Република България.

В конкретния случай, съдът е приел, че ищецът претендира обезщетение за вреди за периода от 01.01.2014г. до 09.08.2014г., в който разпоредбата на чл.35а, ал.2 ЗЕВИ не е била обявена за противоконституционна – Решение № 13 по к.д. № 1/2014г. на КС е влязло в сила на 10.08.2014г., от което съдът е направил извод, че за този период от време не може да се приеме за установено наличието на противоправност на деянието, тъй като ищецът е дължал заплащане на процесната такса по силата на закон, задължителен за всички държавни органи, организации и граждани, съгласно чл.86, ал.2 КРБ. След като не е налице елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл.49 ЗЗД, вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД, съдът е приел, че предявеният иск на това основание се явява неоснователен, като не се налага да бъдат обсъждани останалите възражения на ответника. Прието е, че не са уреждани възникналите правни последици от обявения за неконституционен акт – чл.35а, ал.2 ЗЕВИ, от Народното събрание, в срока предвиден в чл.90 от Правилника за дейността на 43- тото Народно събрание /чл.88 от Правилника за дейността на 42-то Народно събрание/, в изпълнение на разпоредбата на чл.22, ал.4 З., но това не променя извода за неоснователност на иска по чл.49 ЗЗД, вр. с чл.45, ал.1 ЗЗД, предвид изложените съображения.

По основателността

С оглед отговора на правния въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване, състав на ВКС приема, че решението е неправилно.

По делото е установено, че в периода от 31.01. до 09.08.2014 г. от приходите на ищеца при реализиране на произведената от него електроенергия е удържана сумата 234 879, 57 лева, съставляваща такса върху приходите по приложимия чл. 35а ЗЕВИ, чиято противоконституционност е установена в последствие.

Отговорността за вреди е на държавата – тя дължи обезщетение на увредените лица, защото неин орган е постановил противоконституционния акт и след това същият този орган противоправно бездейства. От изложеното по – горе следва, че с удържането на исковата сума в размер на дължимата по приложимия закон такса имуществото на ищеца е намалено в причинна връзка с противоправно поведение на лица, за поведението на които държавата отговаря, като вината им се предполага. Сумата следва да се присъди ведно със закънната лихва от датата на завеждането на исковата молба, доколкото така се претендира от ищеца. Доколкото предявеният иск с правно основание чл.49 ЗЗД е основателен, не следва да се разглеждат по същество останалите евентуално предявени обективно съединени искове.

Неоснователно е възражението на ответника по делото, че иск с правно основание чл.49 ЗЗД не е предявен. Видно от исковата молба, иск с това правно основание е предявен, разгледан е от първата инстанция, както и от въззивната инстанция, като останалите предявени искове, с правно основание чл.55 ЗЗД и чл.59 ЗЗД са предявени при условията на евентуалност.

С оглед изхода на спора, в полза на ищеца по делото следва да се присъдят всички направени по делото съдебни разноски. Ответникът е направил възражение за прекомерност на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение за всички инстанции, както и оспорва възникването на договорно правоотношение между ищеца и процесуалния му представител. По делото пред всички инстанции са представени пълномощни, въз основа на които е осъществено процесуалното представителство на ищеца по делото, както и доказателства за заплатеното адвокатско възнаграждение, като за първата инстанция същото е под установения минимум в Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а за въззивната и касационна инстанция договорения и заплатен размер на възнаграждението е в размер на минималния такъв, определен на основание чл. 7, ал. 2, т. 5 НМРАВ, поради което възражението за прекомерност на възнаграждението е неоснователно.

Диспозитив

Предвид изложеното, състав на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №1060/30.04.2018 г., постановено по гр.д.№ 4164/2017 г. от 5-ти състав на САС, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА Държавата, представлявана от министър на финансите, да заплати на „ВАТ БУРГАС ООД и КО“ ЕИК[ЕИК] със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] сумата 234 879, 57 /двеста тридесет и четири хиляди осемстотин седемдесет и девет лева и петдесет и седем стотинки/лева, на основание чл.49 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 17.12.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата 32 976 /тридесет и две хиляди деветстотин седемдесет и шест/ лева, представляваща съдебни разноски за производството пред трите инстанции.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини