Решение №156/18.12.2017 по дело №449/2017

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
0 Shares

Анотация

Въпрос

Съизмерима ли е вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума?

Отговор

Търсената по реда на чл. 403, ал. 1 ГПК отговорност е безвиновна, обезпечителна, но специфична деликтна отговорност, поради което при липса на специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на обезщетяване и по размера на обезщетението приложение намира общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД - причинителят отговоря за всички преки и непосредствени вреди, които са в причинно следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение, дават основание на настоящия съдебен състав да приеме в отговор на формулирания правен въпрос, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, предл. първо ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение.


Върховният касационен съд на Република България, второ отделение, Търговска колегия в съдебно заседание на 26.09.2017 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ МАРКОВ, СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Л.Златкова като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА т.дело № 449 /2017 година, за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл.290 ГПК и сл.

История на спора

С определение № 313 от 11.05.2017 г., постановено по настоящето дело състав на ВКС,ТК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2197 от 22.11.2016 г., по в.т.д. № 3243 / 2016 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 314 от 04.02.2016 г., по т.д.№ 6433/2015 г. е отхвърлен предявения от касатора [фирма], като ищец срещу [фирма], [населено място] иск по чл. 403, ал. 1 ГПК за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи в размер на 34 027.28 лв., законна мораторна лихва върху внесена в залог по чл. 398, ал. 2 ГПК парична сума от 89 968.18 лв. за периода 17.03.2011 г. -17.12.2014 г., ведно със законната лихва, начиная от датата на исковата молба – 05.06.2015 г. до окончателното и изплащане и в негова тежест е поставена отговорността за деловодните разноски на ответника в общ размер от 4 380.56 лв.

Касационен въпрос

Прието е, че следва да бъде извършена проверка за съответствие на възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на определения за значим за изхода на конкретното дело въпрос на материалното право: „Съизмерима ли е вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК със законната лихва върху внесената като обезпечение сума?”с формираната по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС, обективирана в решения № 281 от 04. 10.2011 г. , по гр.д.№ 1684/2010 г. на ІІІ г.о. и № 432 от 27.12.2011г., по гр.д.№ 1380/2011 г. на ІІІ г.о.

С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че невъзможността на ищеца да ползва паричната сума – предоставен от него, залог по обезпечен иск, не обуславя отговорността за насрещната страна да плати обещетение в размер на законоустановената мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като не се касае до забавено изпълнение на парично задължение.

Ответникът по касационната жалба възразява по основателността и, излагайки подробни писмени съображения.

Мотиви

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните, във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира:

За да постанови обжалваното решение, с което предявената от [фирма] искова претенция, основана на чл. 86, ал. 1 ЗЗД е отхвърлена, като неоснователна, решаващият състав на Софийски апелативен съд, е приел за недоказано, съобразно въведената с чл.154 ГПК доказателствена тежест, твърдението на ищеца, че претърпяната имуществена вреда, изразяваща се в пропусната полза в размер на претендираната сума от 34 027.82 лв. е пряка и непосредствена последица от обезпечението. Изложени са съображения, че макар и в случая да е учреден залог в рамките на проведеното по искане на ответника обезпечително производство и като факултативна възможност, същият да има идентична цел с допустимите от чл.391 ГПК обезпечителни мерки, което обуславя приложението на чл. 403, ал. 1 ГПК и в хипотезата на замяна на първоначално допуснатото обезпечение по чл. 398, ал. 2 ГПК със залог в пари, то невъзможността сумата по същия да бъде използвана от нейния вносител сама по себе си не обосновава правен извод за възникнала за молителя в обезпечителното производство отговорност да заплати върху последната законна мораторна лихва по см. на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Позовавайки се на правната природа на законовоустановеното обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и на санкционната му цел по отношение на длъжника по неизпълнено в срок парично задължение, въззивният съд е счел, че доколкото предоставената в залог сума не е във фактическата власт на ищеца по обезпечения иск – молител в обезпечителното производство, той нито дължи връщането и, нито би могъл обективно да изпадне в забава, предпоставяща изискуемост на запорираното вземане и обосноваваща отговорността му за обезвреда, съобразно общото правило на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Поради това и претендираната законна лихва върху внесената като залог сума, според състава на Софийски апелативен съд, не се явява имуществена вреда, която да е в причинно следствена връзка с допуснатото обезпечение, независимо от неговата безспорна в случая материална неоправданост, предвид отхвърляне на обезпечения иск като недоказан, с влязло в сила решение т.е. при осъществена хипотеза на специалната деликтна отговорност по чл. 403, ал. 1, предл. първо ГПК.

І. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване:

С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 281 от 04. 10.2011 г., по гр.д.№ 1684/2010 г. на ІІІ г.о. на ВКС е даден отговор на въпрос, сходен с поставения по настоящето дело – дължи ли се обезщетение за имуществени вреди, като пропуснати ползи от законна лихва върху сума, внесена като парична гаранция в производство по незаконно обвинение в извършване на престъпление. Прието е, че пропуснатите ползи са неосъществено увеличаване на имуществото, което се основава на предположението за състоянието, в което то би се намирало, ако не бяха засегнати блага. В хипотезата на претендирана вреда неправомерно задържана парична сума, размерът на тази вреда се заключава в заплащане на законната лихва по правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Прието е също, че мярката за неотклонение ”парична гаранция” се явява незаконна, когато е последвало оправдаване на лицето и задържането на внесената въз основа на нея сума е без правно основание. През периода на нейното задържане ищецът е бил в невъзможност да я ползва за задоволяване на свои нужди и да реализира от нея доход, поради което същият е пропуснал да реализира и полза, което е имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Сходно на разгледаното е и възприетото разрешение в решение № 432 от 27.12.2011 г., по гр.д.№ 1380/2011 г. на ІІІ г.о на ВКС, според което обезщетение за имуществени вреди в размер на законната лихва се дължи и върху иззета с акт за митническо нарушение сума, за която при проведеното наказателно производство е постановена оправдателна присъда по обвинението за валутно престъпление.За периода на задържане на сумата, като предмет на престъплението, според състава на касационната инстанция, ищецът търпи вреди поради лишаване от ползването и, чийто минимален размер е съизмерим със законната лихва за периода на задържане на сумата. Същевременно в служебно известното на настоящия съдебен състав решение по чл.290 ГПК № 101 от 05.08.2013 г., по т.д.№ 1029/2012 г. на І т.о. е прието, че в хипотезата на чл. 403, ал. 1 ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на вземане към трето лице, при претенидрани вреди – законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо ищецът да докаже, че то съществува и е изискуемо.

Съобразено гореизложеното, както и възприетото в трайната съдебна практика разрешение по приложението на чл. 322, ал. 1 ГПК /отм./, разпоредба, аналогична на чл. 403, ал. 1 ГПК, израз на която е решение № 29 от 04. 02. 1998 г., по гр.д.№ 449/97 г. на петчленен състав на ВКС и др., според което търсената по този ред отговорност е безвиновна, обезпечителна, но специфична деликтна отговорност, поради което при липса на специална регламентация по отношение обема на вредите, които подлежат на обезщетяване и по размера на обезщетението приложение намира общото правило на чл. 51, ал. 1 ЗЗД – причинителят отговоря за всички преки и непосредствени вреди, които са в причинно следствена връзка с неоснователно допуснатото обезпечение, дават основание на настоящия съдебен състав да приеме в отговор на формулирания правен въпрос, че вредата в хипотезата на чл. 403, ал. 1, предл. първо ГПК е съизмерима, като минимален размер, със законната лихва върху учредения като обезпечение залог в пари за периода, като пряка и непосредствена последица от същото това обезпечение.

По основателността

По същество на касационната жалба:

С оглед отговора на правния въпрос, обусловил допускане на касационното обжалване, касационната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена.

Възприетото от Софийски апелативен съд разрешение по поставения правен въпрос е в отклонение от цитираната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, поради което е неправилно и следва да бъде отменено.

Според настоящия съдебен състав оплакването на касатора за незаконосъобразност на извода на въззивния съд, че невъзможността на ищеца да ползва паричната сума – предоставен от него, залог по материално неоправданото обезпечение на иск, отхвърлен с влязло в сила решение, не обуславя отговорност за насрещната страна да плати обезщетение, съизмеримо със законоустановената лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като не се касае до забавено изпълнение на парично задължение, е основателно.

Безспорно установено е по делото, че настоящият ответник [фирма], [населено място] е инициирал по реда на чл.390 ГПК, във вр. с чл. 391, ал. 1, т. 1 ГПК обезпечително производство на бъдещия си иск срещу [фирма] за заплащане на сума в размер на 84 491.85 лв., представляваща неплатено възнаграждение по договор за посредничество, чрез налагане възбрана върху недвижим имот, собственост на последното. С определение на СГС от 01.03.2010 г., по гр.д.№ 2452 /2011 г. исканото обезпечение е допуснато, а с последващо определение на същия съд от 20.04.2011 г., по горепосоченото гр.д обезпечителната мярка „възбрана върху недвижим имот” е заменена по искане на бъдещия ответник със „залог на парична сума” в размер на 89 968.18 лв., постъпила по сметка на СГС чрез банков превод на 17. 03. 2011 г.. След влизане в сила на постановеното от Бургаския окръжен съд решение по т.д.№ 142/2011 г., с което предявените от [фирма], [населено място] срещу [фирма] обективно съединени искове за заплащане на дължимо възнаграждение по договор за посредничество в размер на 84 491.85 лв. са отхвърлени, обезпечението е отменено и с определение на съда е разпоредено връщане на запорираната сума от 89 968.18 лв..

Следователно при така установените по делото факти, хипотезата на специалната деликтна отговорност по чл. 403, ал. 1, предл. първо ГПК, както е приел и САпС, е осъществена и за ищеца е възникнало субективно право да претендира обезщетение за вредите, които са му причинени като пряка последица от материално неоправданото обезпечение. Необоснован и изграден в нарушение на закона е, обаче, изводът на въззивния съд, че невъзможността на ищеца да ползва паричната сума по залога не обуславя отговорност за насрещната по делото страна да заплати обезщетение за причинени му имуществени вреди, в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като не се касае до забавено изпълнение на изискуемо парично задължение.

В тази насока следва да бъде споделено, като основано на закона, изразеното от СГС разбиране, че доколкото естеството на законосъобразно заменената обезпечителна мярка е такова, че изважда от разпоредителната власт на ответника по обезпечените бъдещи искове сума в размер на запорираната, това обстоятелство обективно обуславя невъзможността му да я ползва по предназначение. Затова при материално неоправдано обезпечение, каквото е процесното, е налице понесена имуществена вреда от ищеца под формата на пропусната полза и нейният минимален размер е съизмерим със законната лихва върху дадената в залог сума за периода на задържането и. Аргумент в подкрепа на изразеното разбиране е въведената с нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД необорима презумпция, че при парично задължение, независимо от неговия произход, гарантираната подлежаща на обезщетяване вреда за ищеца, размерът на която е освободен да доказва, е винаги законната лихва, освен ако действително претърпените вреди са в по- висок размер, който последен подлежи на пълно доказване.

Несъобразяване на гореизложеното по приложението на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 403, ал. 1, предл. първо ГПК от решаващия състав на Софийски апелативен съд е довело и до постановяване на обжалваното въззивно решение в нарушение на материалния закон, който порок – касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, налага до отмяната му. Поради необходимост от изслушване на специализирана съдебно- счетоводна експертиза, която да се произнесе за размера на дължимото обезщетение за претендираната под формата на пропусната полза имуществена вреда, въз основа на осреднения лихвен % за периода от внасяне на предоставената в залог парична сума по сметка на СГС до датата следваща деня на влизане в сила на решението по обезпечения иск на [фирма] срещу [фирма], за което изчисление според настоящия съдебен състав не е достатъчна само приложената справка относно законната лихва, след отмяна на обжалваното въззивно решение, делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция, на осн. чл. 294, ал. 2 ГПК, е длъжна да се произнесе и по деловодните разноски за касационното производство.

Диспозитив

Мотивиран от горното, настоящият съдебен състав на второ търговско отделение на ВКС

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2197 от 22.11.2016 г., постановено по в. т.д. № 3243/2016 г., по описа на с.с.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.


Свързани съдебни актове

Определение №737/16.10.2019 по дело №2798/2019 Докладчик: съдия Велислав Павков Съизмерима ли е вредата по чл. 441 ГПК вр. чл. 45 ЗЗД вр. чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ със законната лихва по чл. 86 ЗЗД, респ. освободен ли е ищецът от доказването на размера ѝ?

Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите