Решение №149/15.10.2019 по дело №60078/2016

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
0 Shares

Анотация

Въпрос

Може ли съдът да се произнася по възражение срещу правопораждащ факт, относим към възникването на признатото с влязло в сила решение по частичен иск право, съответно - ползват ли се със сила на пресъдено нещо съдебно установените в производството по частичен иск правопораждащи факти, относими към възникването на спорното право?

Отговор

Основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти (страни по материалното правоотношение), посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание (в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна) и вида на търсената защита (дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна). Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум.


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:

Председател:
МАРГАРИТА СОКОЛОВА

Членове:
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА, РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдия Янчева гр. дело № 60078 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПКчл. 293 ГПК.

История на спора

Настоящото дело е образувано по касационна жалба на „Ай парк съни бийч“ ООД, чрез пълномощника му адвокат М. Ш., подадена срещу решение № 15 от 26.02.2016 г. по т. д. № 2/2016 г. на Апелативен съд – гр. Бургас.

С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 433 от 13.10.2015 г. по т. д. № 446/2014 г. на Бургаския окръжен съд и е отхвърлен предявеният от „Ай парк съни бийч” ООД срещу „Слънчев бряг” АД иск по чл. 92 ЗЗД за сумата от 340 100 лв., представляваща остатък от дължима неустойка в размер на 360 000 лв. съгласно чл. 20, ал. 3 от договор между страните № И-53-00И-445 от 22.06.2011 г.

Въззивният съд е приел, че по предходно дело между същите страни и на същото основание има влязло в сила решение, с което е бил уважен частичният иск на „Ай парк съни бийч” ООД срещу „Слънчев бряг” АД в размер на 19 990 лв. – неустойка по същия чл. 20, ал. 3 от договор № И-53-00И-445 от 22.06.2011 г. Посочил е, че по това дело ответникът не е направил възражение за нищожност на договора, но е заключил, че възражението за нищожност не е преклудирано от силата на пресъдено нещо и може да бъде направено по втория иск за остатъка от вземането. За да отхвърли този втори иск, съдът е разгледал възражението и е приел, че договорът, с който е уговорена неустойката, е нищожен поради нарушаване на изискване по чл. 28, ал. 1 ЗПСК.

Жалбоподателят поддържа, че като се е произнесъл по преклудирано възражение за нищожност на договора, съдът е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – решение № 89/11.07.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, I т. о. и решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., в които е прието, че при уважаване на частичен иск се формира сила на пресъдено нещо по отношение на правопораждащите факти, като се преклудират непредявените възражения, включително и възраженията за нищожност на основанието на иска.

Ответникът „Слънчев бряг” АД счита касационната жалба за неоснователна. Намира изводите на въззивния съд за нищожност на сключения между страните договор за законосъобразни и правилни. Прави възражение за изтекла погасителна давност.

Касационен въпрос

Настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС е допуснал касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Може ли съдът да се произнася по възражение срещу правопораждащ факт, относим към възникването на признатото с влязло в сила решение по частичен иск право, съответно – ползват ли се със сила на пресъдено нещо съдебно установените в производството по частичен иск правопораждащи факти, относими към възникването на спорното право, като разрешен от въззивния съд в противоречие с постановките на Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение на ВКС, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното:

С исковата молба „Ай парк съни бийч” ООД е предявило срещу „Слънчев бряг” АД иск по чл. 92 ЗЗД за сумата от 340 100 лв.

Ищецът твърди, че на 22.06.2011 г., като изпълнител, сключил с ответника, като възложител, договор № И-53-00И-445 с предмет: „внедряване, организиране, разработване и експлоатиране на система за мобилно платено паркиране”. С договора ищецът-изпълнител се задължил да достави необходимата техника за оборудването и да изгради цялостна система за управление, контрол и отчитане на платеното паркиране в курортен комплекс „Слънчев бряг“ за срок от пет години. Редовната експлоатация на системата за платено паркиране следвало да стартира най-късно на 1.07.2011 г., но само при условие, че възложителят е изпълнил задълженията си за осигуряване на безпрепятствено функциониране на системата, както и възможността за управление и използване на всички места за паркиране, които съгласно договора не можело да бъдат по-малко от 691. Страните постигнали съгласие приходите, заплатени от крайните клиенти за такси за паркиране в платената зона, наречена „синя зона”, да бъдат получавани директно от изпълнителя, който от своя страна се задължил да изплати възнаграждение на възложителя за първата година от договора в размер на 30 000 лв. без ДДС.

Възложителят се задължил с договора да представи на изпълнителя не по-късно от датата на подписване на договора изискванията си и техническите спецификации на зоната за платено паркиране, които следвало да бъдат обособени в отделни приложения, неразделна част от договора: Приложение № 1 – „Техническо задание”, което да определи развитието и оптимизирането на зоната; Приложение № 2 – „Транспортна схема”, което да определи обхвата на зоната за платено паркиране, организацията на движението в нея, пътните знаци, маркировката и пр., като съгласно схемата ответникът бил длъжен да обозначи зоната за платено паркиране не по-късно от 1.07.2011 г. със съответните пътни знаци, табели и маркировка, както и да поддържа в адекватно състояние обозначението в същата, и Приложение № 3, което да съдържа цените, които ще плащат крайните потребители, специалните ценови условия, местата за абонаментно паркиране и преференциалните цени, предоставени от ответника на специален кръг клиенти, както и издадените разрешения за безплатно паркиране. Въз основа цените по Приложение № 3 следвало да се определя и възнаграждението на възложителя за всяка следваща година.

При подписването на договора приложенията не били предоставени на ищеца, което представлявало неизпълнение на договора от страна на възложителя. Въпреки това ищецът изпълнил поетите задължения и внедрената от него система за мобилно платено паркиране започнала ефективно функциониране на 1.07.2011 г. Фактът на непредоставяне от възложителя на приложенията по договора довел до невъзможност договорът да се изпълнява. На първо място, за курортен комплекс „Слънчев бряг“ не съществувала изградена и функционираща транспортна система (Приложение № 1), която да е неразривно свързана със зоната за платено паркиране, не били предвидени специални паркоместа за туристическите автобуси и влакчета, поради което те паркирали на места, попадащи в платената зона, без да плащат такса. В еднопосочни улици, попадащи в зоната, паркоместа били използвани като платно за насрещно движение. Паркоместа в „синята зона“ се използвали за начални спирки на туристически влакчета и таксита. На второ място, липсата на Приложение № 3 и на ценови условия попречило да се вземат адекватни мерки срещу нарушителите. Често клиенти на ответника представяли пропуски и разрешения за безплатно паркиране в „синята зона“, които не били регламентирани с липсващото приложение. На трето място, възложителят бил длъжен да координира дейността по експлоатацията на „синята зона“ с местните органи на МВР. Поради липсата на активно поведение от възложителя нарушителите не били санкционирани. Зелени площи и градинки в близост до „синята зона“ били превърнати в нерегламентирани паркинги за туристите, като възложителят не изпълнил задължението си за обезпечаване на контрол върху очевидно неправилното паркиране. На четвърто място, не било изпълнено задължението на възложителя по чл. 6 от договора да предостави на изпълнителя преписи от всички гласувани и влезли в сила решения и наредби за движението на пътни превозни средства на територията на комплекса, техния престой и паркиране, устройството и организацията на зоната за платено паркиране, както и преписи от всички писмени уговорки между възложителя и туроператори, хотелиери, хотели и др., отнасящи се до привилегии и отстъпки за паркиране, до отредени места за престой и паркиране на таксита, автобуси и други превозни средства за обществен превоз на пътници и товари.

На пето място, възложителят не спазил и задължението си за осигуряване на минимален брой паркоместа. На 1.09.2011 г. бил съставен констативен протокол на нотариус Л. Ч., с район на действие – района на РС – Несебър, според който реално използваеми били 348 места вместо уговорените 691 броя места. Било невъзможно паркиране върху паркоместа, разположени пред търговски обекти, сергии, заведения за бързо хранене, зони за отдих и др. Описаните неуредици довели до сериозни затруднения и невъзможност за ищеца да изпълнява задълженията си по договора и до ежедневни финансови загуби от неправомерното поведение на ответника-възложител. Въпреки проведените срещи, инициирани от ищеца, възложителят не предприел никакви действия.

С писмо вх. № В94-00-1279/28.07.2011 г. ищецът уведомил възложителя за всички неизпълнени от него задължения по договора и го поканил в седемдневен срок да отстрани неизпълнението и да предостави приложенията по договора. С писмо изх. № 94-00-502/8.08.2011 г. „Слънчев бряг“ АД признало неизпълнението си и уверило за намерението си в кратки срокове да предаде липсващите приложения. С писмо вх. № В94-00-1314/12.08.2011 г. ищецът отново уведомил ответника за множеството проблеми по експлоатацията на зоната и предоставил списък на проблемните паркоместа, които не можело да се ползват. С ново писмо вх. № В94-00- 1322/22.08.2011 г. на основание чл. 20, ал. 1, т. 3 от договора ищецът отправил едномесечно предизвестие за прекратяване на същия, в случай че в 10-дневен срок поетите по договора задължения не бъдат изпълнени. В предоставения срок ответникът не предприел действия и договорът бил прекратен с изтичането на 30-дневното предизвестие. Съгласно чл. 20, ал. 3 от договора при прекратяването му не по вина на изпълнителя възложителят бил длъжен да възстанови на последния всички направени във връзка с или по повод на изпълнението на договора разходи заедно с неустойка, представляваща тройния размер на цената за текущата година, която неустойка била дължима за всяка година от оставащия към датата на прекратяване на договора срок. При цена за 2011 г. от 30 000 лв. неустойката възлизала на 360 000 лв. ( 30 000 лв. х 3 пъти х 4 години). Част от вземането си за неустойка ищецът предявил в предходно производство.

С влязло в сила решение по гр. д. № 558/2012 г. на Районен съд – Несебър частичният иск бил уважен и ответникът бил осъден да плати на ищеца сумата от 19 900 лв., представляваща част от вземане в размер на 360 000 лв. – неустойка по чл. 20, ал. 3 от договора. Въз основа на така изложеното, ищецът моли първоинстанционния съд да осъди ответника да му заплати сумата от 340 100 лв., представляваща остатъка от общо дължимата неустойка по чл. 20, ал. 3 от договор № И-53-00И-445/22.06.2011 г. в размер на 360 000 лв., ведно с разноските по делото.

С отговора на исковата молба ответникът е оспорил иска. Направил е възражение за нищожност на договора между страните от 22.06.2011 г. поради противоречие със закона, без мандат за подписването му от страна на изпълнителния директор, както и без дадено разрешение от страна на Агенцията за приватизация и следприватизационен контрол съобразно с изискването на чл. 28, ал. 1 ЗПСК. Съгласно изложените доводи от страна на „Слънчев бряг“ АД, с решение № 09.25.2011, обективирано в протокол № 09/2011 г., Съветът на директорите на ответното дружество решил да се извърши договаряне с “i-Cel” относно организирането на дейностите по събиране на приходи от мероприятие „Синя зона” на територията на курортен комплекс „Слънчев бряг – изток“ във варианти: възлагане дейността на подизпълнител срещу възнаграждение за дружеството или осъществяване на дейността като съвместна такава. Решено било да се изиска разрешение от АПСК. Не било вземано решение за сключване на договор с ищцовото дружество, нито решение за сключване на договор с този предмет и срок. Уговореният петгодишен срок излизал извън действията по обикновено управление, които били в правомощията на изпълнителния директор на „Слънчев бряг“ АД. Процесният договор по същността си представлявал договор за отдаване под наем на част от транспортната инфраструктура, притежавана от ответника – неотворените за обществено ползване пътища в комплекса.

Аргументи за това ответникът намира в уговорките за това, че изпълнителят по договора получава приходите от такси като дължи на възложителя възнаграждение за експлоатирането на „синята зона“, както и в уговорката за определяне размера на неустойката с оглед текущата цена. В действителност договорът имал за предмет възмездно ползване на имоти на ответника, което било в нарушение на закона поради липсващо разрешение на АПСК. Ответникът сочи, също така, че изпълнил точно задълженията си по договора. В преддоговорния период той предоставил на ищеца предварително цялата необходима информация. Ищецът бил запознат детайлно с транспортната схема на комплекса. Направил проверка при инженера по пътно строителство, който я разработил през 2011 г. Провеждани били множество срещи, разговори и огледи. Ищецът имал пълна и цялостна представа за обема на работата, организацията й, съобразен с регламента на комплекса и до започването на изпълнението нямал претенции по работата, която трябвало да извършва. В хода на изпълнението ищецът предявявал неоснователни и неочаквани претенции към обема на работата и начина на осъществяването й, както и за подписване на приложения към договора, които сам не отивал да получи и подпише. Впоследствие такива приложения, подписани едностранно от възложителя, му били изпратени, но не били върнати с подпис на изпълнителя. Ищецът не изпълнил точно задълженията си за плащане по чл. 3, ал. 2, т. 1 от договора. Вместо да плати сумата 9 000 лв. на 22.06.2011 г., той платил сумата 4 500 лв. на 19.07.2011 г. Втората вноска от 13 500 лв., вместо на 1.08.2011 г., била платена на 8.08.2011 г. Третата вноска, представляваща 50 % от уговореното възнаграждение, не била платена изобщо. След като ищецът не бил изправна страна по договора, той нямал право на обезщетение за вреди, настъпили от неизпълнение от страна на ответника.

Ответникът оспорва изложените в исковата молба обстоятелства, като твърди, че ищецът искал осигуряване на повече места за паркиране в „синята зона“, отколкото имало в утвърдената транспортна схема, с която той бил запознат; че през целия период на изпълнение на договора служители на „Слънчев бряг“ АД извършвали репатриране на неправилно паркирани автомобили; че не съществували нерегламентирани паркинги; че определените паркоместа били предварително известни на ищеца и били маркирани в съответствие с договора и закона; че ищецът не бил претърпял сочените от него загуби; че ищецът уведомил за извършен грабеж на контролни устройства, без които не бил в състояние да изпълнява дейността си; че след 27.08.2011 г. ищецът преустановил изпълнението на задълженията си по експлоатация на „синята зона“; ищецът не бил изготвял варианти за предложения за приложения към договора и не бил представял такива за съгласуване; договорът не бил прекратен едностранно по вина на ответника, тъй като ищецът-изпълнител не бил изправна страна по процесния договор.

Ответникът е направил и възражение за прихващане, като е заявил, че има вземане срещу „Ай парк съни бийч“ ООД за сума в размер на 18 000 лв. с ДДС, представляваща трета, неплатена от ищеца, вноска по чл. 3, ал. 2, т. 1 от договора, ведно с лихва за забава върху същата сума за периода от 31.08.2011 г. до датата на възражението.

Ищецът в срока по чл. 372, ал. 1 ГПК е депозирал в съда допълнителна искова молба. С нея е оспорил твърденията за нищожност на договора, като е посочил, че същият не е договор за наем и че не надхвърля действията по обикновено управление, влизащи в правомощията на изпълнителния директор на „Слънчев бряг“ АД. Посочил е, че дори възложителят да е изготвил някакви приложения към договора, те не били доведени до знанието на изпълнителя. Представените от ответника обратни разписки показвали, че пратките не били изпратени на точния адрес на ищцовото дружество, обявен в Търговския регистър, поради което не можело да се приеме, че те са редовно връчени. Представените с отговора приложения, за които ответникът твърди, че е изпратил на изпълнителя, били твърде общи, неконкретни и неясни. Те не съдържали минимално необходимата информация, посочена като необходимо тяхно съдържание в договора. Същите представлявали частни документи, непротивопоставими на ищеца поради това, че са бланкетни, без достоверна дата и без подпис на представител на ищеца. Ищецът е оспорил вземането на ответника за сумата от 18 000 лв. и направеното в тази връзка възражение за прихващане.

Позовал се е на влязлото в сила на 11.03.2014 г. решение по гр. д. № 10970/2011 г. на PC – Бургас, с което бил отхвърлен искът на ответника за съществуване на това вземане.

По делото е представен сключен на 22.06.2011 г. договор между страните № И-53-00И-445 с предмет „внедряване, организиране, разработване и експлоатиране на система за мобилно платено паркиране”. С него ищецът-изпълнител се е задължил да достави техника и да изгради цялостна система за управление, контрол и отчитане на платеното паркиране в курортен комплекс „Слънчев бряг“ за срок от пет години. Уговорено е (чл. 3) приходите, заплатени от крайните клиенти за такси за паркиране в платената зона, наречена „синя зона”, да бъдат получавани директно от изпълнителя, който от своя страна се е задължил да изплати възнаграждение на възложителя за първата година от договора в размер на 30 000 лв. без ДДС. Неразделна част от договора представляват: Приложение № 1 (техническо задание на възложителя), Приложение № 2 (транспортна схема) и Приложение № 3 (ценови условия, места за абонаментно паркиране и преференциални цени), които се изготвят от възложителя. В чл. 20, ал. 3 е предвидено, че при прекратяване на договора не по вина на изпълнителя, възложителят му дължи неустойка, представляваща тройния размер на текущата цена за съответната договорна година, която неустойка е дължима за всяка година от оставащия към датата на прекратяване срок на договора.

С писмо вх. № В94-00-1322/22.08.2011 г. на основание чл. 20, ал. 1, т. 3 от договора ищецът е отправил едномесечно предизвестие за прекратяване на същия, в случай че в 10-дневен срок поетите по договора задължения не бъдат изпълнени. Мотивирал се с неизпълнение на договора от страна на възложителя, изразяващо се в непредоставяне на приложения №№ 1-3 от договора, неосигуряване на предвидения по договор минимум паркоместа – 691, неосигуряване съдействието на органите на МВР с цел спазване на правилата за движение в обхвата на „синята зона“.

С решение № 116 от 05.07.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г. по описа Районен съд – Несебър ответникът „Слънчев бряг” АД е бил осъден да заплати на „Ай парк съни бийч” ООД сума в размер на 19 990 лв., частично предявена от пълния размер от 360 000 лв., представляваща неустойка по чл. 20, ал. 3 от договор № И-53-00И/22.06.2011 г. Съдът е приел в мотивите на решението си, че изпълнителят се явява изправна страна по договора, докато възложителят не е изпълнил задълженията си. Приел е, също така, че е настъпило прекратяване на договора не по вина на изпълнителя, заради което възложителят-ответник дължи уговорената в чл. 20, ал. 3 неустойка, изчислена на база договорената цена за експлоатация на „синя зона“ – 30 000 лв., умножена по три пъти за останалите четири години, възлизаща на 360 000 лв. С решение № VІ-172/22.01.2014 г. по в. гр. д. № 2138/2013 г. Бургаският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение. Въззивното решение не е било допуснато до касационно обжалване – определение № 626/23.07.2015 г. по т. д. № 1837/2014 г. по описа на ВКС, І т. о. В производството по частичния иск ответникът не е навел доводи за нищожност на сключения между страните договор.

С решение № 389/13.03.2013 г. по гр. д. № 10979/2011 г. по описа на Районен съд – Бургас, влязло в законна сила на 11.03.2014 г., е отхвърлен искът на „Слънчев бряг“ АД срещу „Ай парк съни бийч” ООД за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата от 18 000 лв., представляваща неизплатено възнаграждение – трета вноска, по договор № И53-00И-445/ 22.06.2011 г. между страните.

Мотиви

На въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е даден отговор с Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. В същото е посочено, че основанието на иска обхваща твърдените от ищеца факти и обстоятелства, от които произтича претендираното субективно материално право, т. е. правопораждащите юридически факти. Спорното право се индивидуализира и чрез неговите субекти (страни по материалното правоотношение), посочени в основанието на иска. Чрез петитума на исковата молба ищецът конкретизира неговото съдържание (в какво се състои претендираното или отричаното право, исканата правна промяна) и вида на търсената защита (дали ищецът иска установяване на съществуването или несъществуването на спорното право, или осъждане на ответника, или правна промяна). Правната квалификация на спорното право се определя от съда въз основа на заявените от ищеца основание и петитум.

При предявяване на осъдителен иск за парично вземане в петитума на исковата молба ищецът сочи и размера на иска. Когато ищецът претендира с петитума на исковата молба само част от размера на вземането, той предявява частичен иск. Посоченият в исковата молба юридически факт, от който произтича спорното право, представлява основанието на иска, включително при предявяването му като частичен. Независимо, че с частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право. В основанието на иска се включват всички факти, очертани от хипотезиса на правната норма, въз основа на които се поражда претендираното или отричано от ищеца спорно материално право. При постановяване на решението съдът е длъжен да обсъди събраните доказателства, възражения и доводи на страните, да установи реално осъществените факти и обстоятелства и въз основа на тях да направи извод за възникването, съществуването, прекратяването или погасяването на съответното материално правоотношение, разбирано като двустранна правна връзка, обединяваща корелативни субективни права и юридически задължения от момента на тяхното възникване до реализацията им – аргумент от чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. Обективните предели на силата на пресъдено нещо (СПН) очертават нейния предмет – правоотношението, чието съществуване или несъществуване е установено по делото, и субективното материално право, което произтича от него, а субективните предели – страните по материалното правоотношение, както и лицата, които, макар и да не са страни, са обвързани от установеното положение. Белезите, които индивидуализират всяко материално правоотношение и съответно субективно материално право, представляват обективни предели на СПН, а именно: юридическите факти, от които спорното право произтича, съдържанието на спорното право (в какво се състои то) и неговото правно естество (правна квалификация). Субективното материално право не може да бъде установено извън правопораждащите го факти, извън основанието му.

Страните по материалното правоотношение са необходимата част от обективните и субективни предели на СПН. Когато искът е за установяване на факт, обективните предели на СПН обхващат само съответния факт, а субективните предели – лицата, за които осъществяването на този факт има правно значение. При исковете за правоотношение, вкл. за парично вземане, фактите са индивидуализиращи белези, а предмет на установяване са накърненото субективно материално право и правоотношението, от което то произтича – тяхното съществуване може да бъде отречено, въпреки че всички правопораждащи факти са се осъществили, както и въпреки че някои от правопораждащите факти не са се осъществили. Материалното правоотношение се индивидуализира от целия фактически състав, независимо от това кои факти са се осъществили и кои – не. Силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на правото в пълния му обем, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение. Задължението за неоспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. При отхвърляне на частичния иск като неоснователен ищецът не би могъл успешно да предяви иск за останалата непредявена част от вземането, тъй като с влязлото в сила решение, с което се отхвърля частичният иск, се отрича цялото спорно право. Следователно СПН обхваща цялото вземане, т.е. това решение се ползва със СПН и по отношение на непредявената част от вземането, включително и относно правопораждащите факти. В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува.

Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. В случаите, когато предмет на последващия иск за съдебна защита е разликата (остатъкът) от вземането, се касае до същото субективно материално право, същото вземане, но в останалия незаявен с предявения преди това частичен иск обем. По двата иска се претендира едно и също вземане, но в различен обем, различни части. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация.

След като със СПН е установено, че правоотношението, въз основа на което се претендира непогасено парично вземане, е възникнало валидно, поради което частичният иск е уважен, то е недопустимо в последващ исков процес за разликата до пълния размер на вземането да се пререшава въпросът дали същото правоотношение е възникнало, нито каква е правната му квалификация. Аргумент за този извод е и обстоятелството, че в диспозитива на съдебното решение съдът се произнася не само за размера на вземането, но и относно основанието (какво представлява и от какво произтича присъденото вземане), предвид изискването на чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК в решението да бъде посочено какво постановява съдът по съществото на спора, и с оглед СПН на диспозитива съобразно постановките на ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК, т. 18. След като с влязло в сила решение, с което е уважен предявеният частичен иск, са установени фактите, релевантни за съществуването на претендираното право, макар и заявено в частичен обем (размер), то позоваването в последващ процес по иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото правоотношение, на факти, осуетяващи възникването на субективното материално право или опорочаващи правопораждащите правоотношението факти и водещи до унищожаването му, е преклудирано. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право. Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост.

В този аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането, той да разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждането на частичния иск. Въз основа на така изложеното, с тълкувателното решение – т. 2, е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право.

Или в обобщение, отговорът на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, е: Силата на пресъдено нещо на решението в производството по уважен частичен иск се разпростира и върху установените от съда в това производство правопораждащи факти, относими към възникването на спорното право. Формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, поради което съдът, разглеждащ претенцията за останалата част от вземането, не може да се произнася по такива възражения.

Обжалваното пред настоящия съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС въззивно решение противоречи на визираното по-горе тълкувателно решение досежно отговора на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване.

По основателността

Разгледан по същество, предявеният иск се явява основателен за сумата от 340 010 лв. Съображенията на съда за това са следните:

С оглед възприетото в Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС и събраните по делото доказателства, съдът приема, че силата на пресъдено нещо на съдебното решение, с което е бил уважен предявеният като частичен иск по чл. 92 ЗЗД за сумата от 19 990 лв., се разпростира върху установените с него общи правопораждащи факти на спорното право.

В конкретния случай такива факти са: наличието на сключен между страните валиден договор № И-53-00И-445/22.06.2011 г., уговорена между страните неустойка по чл. 20, ал. 3 при прекратяване на договора не по вина на изпълнителя, неизпълнение на задълженията на възложителя по договора, изправност в облигационните отношения на изпълнителя, разваляне на договора от изпълнителя поради неизпълнение на задълженията на възложителя. След влизане в сила на решението по частичния иск, преклудирани се явяват направените в производството за останалата част от вземането възражения за нищожност на договора.

От клаузата на чл. 20, ал. 3 от процесния договор се установява, че дължимата от възложителя неустойка възлиза на 360 000 лв. Не са наведени доводи, извън преклудираните, както и събрани доказателства, въз основа на които съдът да направи извод, че „Слънчев бряг“ АД не дължи остатъка – извън присъдената по гр. д. № 558/2012 г. на Районен съд – Несебър неустойка в размер на 19 990 лв., възлизащ на 340 010 лв. Направеното пред настоящата съдебна инстанция възражение за изтекла погасителна давност се явява несвоевременно и не подлежи на разглеждане.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на първо гражданско отделение на ВКС следва да отмени обжалваното пред него въззивно решение в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за сумата от 340 010 лв., и присъди същата. В останалата част – за разликата над 340 010 лв. до 340 100 лв., решението следва да бъде обезсилено като недопустимо, тъй като първоинстанционният съд е отхвърлил иска за сумата над 340 010 лв., в отхвърлителната му част първоинстанционното решение не е било предмет на въззивно обжалване и е влязло в сила.

Съдът следва да присъди и направените от жалбоподателя разноски за всички съдебни инстанции, съобразно уважената част от иска, възлизащи на 50 028.70 лв.

Диспозитив

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 15 от 26.02.2016 г. по т. д. № 2/2016 г. на Апелативен съд – гр. Бургас в частта, в която съдът е отменил решение № 433 от 13.10.2015 г. по т. д. № 446/2014 г. на Бургаския окръжен съд в частта му за отхвърляне на предявения иск по чл. 92 ЗЗД за сумата над 340 010 лв. до пълния предявен размер от 340 100 лв., както и в частта, в която Апелативен съд – гр. Бургас е отхвърлил иска за сумата над 340 010 лв. до 340 100 лв.

ОТМЕНЯ решението в останалата му част И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „Слънчев бряг” АД, ЕИК 812020577, със седалище и адрес на управление гр. Несебър, т. к. „Слънчев бряг“, да заплати на „Ай парк съни бийч” ООД, ЕИК 201607838, със седалище и адрес на управление гр. Бургас, ул. „Константин Величков“ № 69, партер, на основание чл. 92 ЗЗД сумата от 340 010 лв. (триста и четиридесет хиляди и десет лева), представляваща остатък от общо дължима неустойка в размер на 360 000 лв. по чл. 20, ал. 3 от договор между страните № И-53-00И-445 от 22.06.2011 г., както и разноски за всички съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в размер на 50 028.70 лв.

Решението е окончателно.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите