Решение №142/14.01.2021 по дело №3067/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: Гражданска колегия, IV-то отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Анотация

Въпрос

Какво е значението на задължителните реквизити на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ГПК и по конкретно на тези по чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5, както и на връзката между тях за редовността на исковата молба и какви са правомощията както на първоинстанционния, така и на въззивния съд при констатиране на нередовност на молбата; за това допустимо ли е след като първоинстанционното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск, при новото разглеждане на делото първоинстанционния съд да извършва проверка за допустимостта на предявения иск, включително и за редовността на исковата молба, или е обвързан от становището на постановилия обезсилването въззивен съд за това, както и обвързва ли и до каква степен дадената от този съд правна квалификация на иска състава на първоинстанционния съд при новото разглеждане на иска и състава на въззивния съд разглеждащ въззивната жалба против новото първоинстанционно решение, както и за това кога е налице отстраняване на нередовността на исковата молба по чл. 129 ГПК, ал. 2 и ал. 4 и изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК?

Отговор

Исковата молба представлява изявление на ищеца, отправено до съда, с което той претендира защита на нарушеното си материално право. Основните изискания за съдържанието на исковата молба са уредени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. Тъй като същата документира изявление на ищеца то съгласно чл. 127, ал. 1, т. 6 от ГПК тя трябва да съдържа негов подпис. Подписът служи като доказателство, че направеното с исковата молба изявление принадлежи на лицето, посочено като негов автор в частта на молбата по чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, като наред с това заявява волята му да се търси съответната защита и наред с това завършва волеизявлението на ищеца, което се счита за направено след полагането на подпис под молбата.


Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 23.09.2020 (двадесет и трети септември две хиляди и двадесета) година в състав:

Председател:
Борислав Белазелков

Членове:
Борис Илиев, Димитър Димитров

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3067 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

История на спора

Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3051/05.06.2019 година, подадена от Д. Л. Г., срещу решение № 144/30.04.2019 година на Окръжен съд Перник, постановено по гр. д. № 104/2019 година.

С обжалваното решение съставът на Окръжен съд Перник е обезсилил първоинстанционното решение № 110/09.07.2018 година на Районен съд Брезник, постановено по гр. д. № 71/2017 година. С обезсиленото решение Д. Д. С. е бил осъден, на основание чл. 50 от ЗЗД, да заплати на Д. Л. Г. сумата от 6000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинено от животно-кон, под чийто надзор се намирал той на 26.04.2014 година, в [населено място], заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-26.04.2014 година до окончателното и заплащане, както и сумата от 999.73 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди-направени разходи за лечение от същото непозволено увреждане, заедно със законната лихва, считано от датата на предявяването на иска 21.08.2015 година до окончателното плащане. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо поради което го е обезсилил и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на Районен съд Брезник, за произнасяне по предявения иск, така както е бил предявен с исковата молба с вх. № 1566/21.08.2015 година (преди оставянето й без движение) от стадия на устните състезания.

В подадената от Д. Л. Г. касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него против Д. Д. С. иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД да бъде уважен или делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд Перник.

Ответникът по касационната жалба Д. Д. С. е подал отговор на същата с вх. № 4085/04.07.2019 година, с който жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

Д. Л. Г. е бил уведомен за обжалваното решение на 07.05.2019, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 3051/05.06.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

Касационен въпрос

С постановеното по делото определение № 375/15.05.2020 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това какво е значението на задължителните реквизити на исковата молба по смисъла на чл. 127, ал. 1 от ГПК и по конкретно на тези по чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 4 и т. 5, както и на връзката между тях за редовността на исковата молба и какви са правомощията както на първоинстанционния, така и на въззивния съд при констатиране на нередовност на молбата; за това допустимо ли е след като първоинстанционното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск, при новото разглеждане на делото първоинстанционния съд да извършва проверка за допустимостта на предявения иск, включително и за редовността на исковата молба, или е обвързан от становището на постановилия обезсилването въззивен съд за това, както и обвързва ли и до каква степен дадената от този съд правна квалификация на иска състава на първоинстанционния съд при новото разглеждане на иска и състава на въззивния съд разглеждащ въззивната жалба против новото първоинстанционно решение, както и за това кога е налице отстраняване на нередовността на исковата молба по чл. 129 ГПК, ал. 2 и ал. 4 и изменение на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК

Мотиви

По така поставените правни въпроси съставът на ВКС, ГК, ІV г. о. приема, че исковата молба представлява изявление на ищеца, отправено до съда, с което той претендира защита на нарушеното си материално право. Основните изискания за съдържанието на исковата молба са уредени в разпоредбата на чл. 127 от ГПК. Тъй като същата документира изявление на ищеца то съгласно чл. 127, ал. 1, т. 6 от ГПК тя трябва да съдържа негов подпис. Подписът служи като доказателство, че направеното с исковата молба изявление принадлежи на лицето, посочено като негов автор в частта на молбата по чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, като наред с това заявява волята му да се търси съответната защита и наред с това завършва волеизявлението на ищеца, което се счита за направено след полагането на подпис под молбата.

Уредените в чл. 127, ал. 1 ГПК, т. 2, т. 4 и т.5 елементи на исковата молба са от съществено значение, тъй като въз основа на тях се индивидуализира спорното между страните материално право и се определя предмета на делото. Съгласно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК исковата молба трябва да съдържа изложение на обстоятелствата, на които се основава искът (основанието на иска). Това основание представляват фактите, с които ищецът свързва възникването и осъществяването на твърдяното от него материално право, чиято защита търси в исковия процес, включително и преюдициалните правоотношения. Не са установени конкретни изисквания за начина на изложение на тези факти, но същото трябва да е разбираемо, като съдържащите се в него фактически твърдения трябва да са ясни, пълни и логически свързани, така че съдът да може да определи ясно каква е фактическата обстановка, с която ищецът свързва възникването на твърдяното право и на която основава претенцията си. При излагането на фактите ищецът не е длъжен да дава правна квалификация на предявения от него иск, на изложените от него фактически твърдения или на част от тях, а дори и да даде такава тя не обвързва съда, тъй като определянето на квалификацията е задължение на последния. От основанието на иска следва да може да бъдат изведени страните по спорното материално право, които да участват в като надлежни страни в исковото производство. Тези страни следва да бъдат посочени от ищеца по силата на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК. Изискването на чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК е свързано с това съдът да бъде уведомен, кои са страните по спора, за да може да правилно да индивидуализира и конституира същите, както и да определи дали има други участници в производството (в случаите когато ищецът по силата на надлежно овластяване упражнява чужди права, както и когато страните имат представители по пълномощие или пък ще следва да им бъде назначен такъв по силата на закона). Съдържащите се в тази част на исковата молба данни трябва да дават възможност на съда да осъществи процесуални отношения както с ищеца, така и с посоченото като ответник лице, да може да призове същите за извършването на съдопроизводствените действия, както и да събере доказателства за правнорелевантните факти във връзка с отношенията именно между тези страни и осигури правото им на защита. Посочените в адресната част на исковата молба страни трябва да съответстват на страните посочени в обстоятелствената част на иска, поради което в случаите когато се упражняват права на трети лица, в изложението на обстоятелствата трябва да се съдържат и фактите обуславящи правото на лицето да предяви чуждите права. Освен това такова съответствие трябва да е налице не само с обстоятелствената част на исковата молба, но и със страните посочени в петитума на същата по чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК. Съгласно последната разпоредба исковата молба трябва да съдържа посочване в какво се състои направеното от ищеца искане за защита на претендираното материално право и съдействие за осъществяването му, като по този начин се очертават вида и обема на исканата защита и съдействие, от които рамки съдът е обвързан по силата на чл. 6, ал. 2 от ГПК. Същото трябва да е ясно и пълно, както и да е логически свързано и да произтича от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, като в случай на неяснота искането подлежи на разумно тълкуване с оглед на тези твърдения. Всички тези части на исковата молба са взаимосвързани, поради което не е необходимо в петитума на исковата молба да бъде приповтаряно основанието, на което се основава искът. В случаите, когато някои от посочените в чл. 127, ал. 1 от ГПК елементи на исковата молба липсва, както и когато обстоятелствената част на исковата молба или петитумът й са непълни, неясни, вътрешнопротиворечиви или пък съществува противоречие между тях или между посочените в тях страни и страните посочени в адресната част на исковата молба, както и когато искът е насочен срещу ненадлежен ответник, е налице нередовност на същата. За редовността на исковата молба съдът следи служебно, тъй като правото на иск може да бъде надлежно упражнено само с редовна искова молба, поради което това е условие за допустимостта на иска, а оттам и на постановеното по съществото на спора съдебно решение. При констатирането на такива нередовности съдът следва да процедира по начина указан в разпоредбата на чл. 129, ал. 2 от ГПК като даде на ищеца ясни и точни указания за отстраняване на констатираните нередовности на исковата и ако той бездейства в определения за това срок да върне молбата. Съдът е задължен да следи за редовността на исковата молба през цялото време на производството като правомощията на горните инстанции в тази връзка с посочени в т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, с уточненията по т. 5 от ТР № 1/19.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС и в т. 7 от ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС. Същевременно непосочването на конкретна правна норма, от която следват правните твърдения във връзка с посочените обстоятелства по конкретното дело не е недостатък на исковата молба.

Изменението на иска по чл. 214, ал. 1 от ГПК не е идентично с отстраняването на нередовностите на исковата молба по чл. 129 ГПК, ал. 2 и ал. 4. Изменението на иска по естеството си представлява изменение на основанието или на петитума на иска. При изменението на основанието на иска ищецът може да замести първоначално посочените правопораждащи факти с други такива или да посочи нови такива наред с първоначалните или в условията на евентуалност. При изменението на петитума се заявява различно по вид и обем от първоначалното искане за защита или добави ново към него. Ищецът може да измени петитума единствено по размер, като запази първоначално заявеното искане или да промени само вида на търсената защита, като премине от установителен към осъдителен иск или обратното. Както е посочено в решение № 55/27.04.2015 година, постановено по гр. д. № 5558/2014 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение №214/22.01.2018 година, постановено по гр. д. № 1213/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. уточненията, направени от ищеца в първото съдебно заседание по реда на чл. 143, ал. 2 от ГПК (а и останалите такива), не променят основанието на иска такова, каквото е очертано в обстоятелствената част на исковата молба, а само го детайлизират посредством релевиране на конкретни фактически твърдения в рамките на заявената от ищеца фактическа рамка на спора. Това са твърдения за факти, които са част от вече посоченото основание на иска и които като такива се обхващат от обективните предели на силата на присъдено нещо на съдебното решение по делото, независимо дали са посочени изрично или не, т.е. не могат да бъдат основание за предявяване на нов иск за същото право. В този смисъл тези уточнения не могат да бъдат приравнени на изменение на иска по основание по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК, тъй като не променят основанието на предявения иск, а само го поясняват и детайлизират. Същевременно чрез поясняването на исковата молба ищецът може да отстрани вътрешни противоречия между собствените си фактически твърдения, както и да обоснове връзката между заявените факти и търсената с иска защита. Не представлява изменение на основанието на иска и промяната на първоначално посочената от ищеца правна квалификация, на която самият той основава иска си или соченето на нова такава, наред с първоначалната, поради което в тези случаи не е налице изменение на иска (решение № 3/31.05.2013 година, постановено по гр. д. № 783/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. и решение № 476/26.06.2013 година, постановено по гр. д. № 1515/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г.о.) Съгласно чл. 214, ал. 1 от ГПК ищецът може да измени или основанието на иска си или неговия петитум, но не може да измени и двете едновременно. Проверката за спазването на това изискване е възможна само при редовна искова молба, поради което изменението на иска е допустимо само при наличието на такава молба. Съгласно решение № 178/18.10.2016 година, постановено по гр. д. № 1624/2016 година по описа на ВКС, ГК, І г. о. и решение № 2357/2015 година, постановено по гр. д. № 2357/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІ г. о. спазването на посоченото изискване може да се провери само при редовна първоначална искова молба, в която ясно са очертани както основанията (твърденията за фактическите обстоятелства, пораждащи претенцията), така и самото искане на исковата молба, а също само когато заявеният петитум съответства на основанието. Когато исковата молба е неясна, в нея се излагат противоречиви или дублиращи се твърдения за обстоятелства, за които ищецът дава невярна правна квалификация, а също и когато искането за защита не съответства и не следва от тези обстоятелства, при направено изявление от ищеца, че предприема изменение на предявения иск или че привлича нов ответник, при такава нередовност не може да се направи съответна проверка и за това дали действително е налице изменение на иска и дали съответства на изискванията на процесуалния закон. При подобна фактическа обстановка по-скоро е налице нередовна искова молба, която е изправена с последваща искова молба и въз основа на съдържащите се в двете молби изявления относно основанието и петитума на иска, съдът следва да определи с какъв иск е сезиран, какъв е предметът на делото и кои са обстоятелствата, които подлежат на доказване. Освен това изменението на иска по основание е допустимо само в първоинстанционното производство при първоначалното разглеждане на делото, но не и след връщането му за ново разглеждане, тъй като с решението на горния съд са очертани рамките на дължимото се от решаващия съд ново произнасяне (решение № 235/11.07.2013 година, постановено по т. д. № 425/2011 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о.)

Съгласно решения № 128/29.04.2011 година, постановено по гр. д. № 1356/2009 година; № 193/04.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1649/2009 година и № 80/08.05.2012 година, постановено по гр. д. № 1315/2010 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. указанията на горния съд по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават съда, на които делото е върнато за ново разглеждане да приеме правната квалификация, посочена в решението по по-горестоящия съд-кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото съдът, на който делото е върнато преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на съда, на който делото е върнато за ново разглеждане, кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото този съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Затова съдът на който делото е върнато за ново разглеждане е обвързан от указанията на горния съд относно допустимостта на предявения иск, включително и относно редовността на исковата молба и правната квалификация на иска. Тези указания обаче не са задължителни за следващия състав на горния съд разглеждащ жалбата срещу постановеното след връщането за ново разглеждане решение.

По основателността

С оглед на така дадените отговори на правните въпроси, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Окръжен съд Перник е неправилно по следните съображения:

При постановяване на обжалваното решение съставът на Окръжен съд Перник е приел, че с оглед принципа на диспозитивното начало съдът бил длъжен и бил овластен да се произнесе само по правопораждащите фактически твърдения в исковата молба на спорното право, чиято защита се търсела-чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. При иск по чл. 50 ЗЗД в правопораждащите претенцията юридически факти, на които се основавал искът по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК се включвало и посочване качеството на ответника като собственик и/или упражняващ надзор върху вещта, причинила уврежданията. Произнасянето на съда по други факти, които не са били въведени като правопораждащи такива или съответно замяната на едни фактически твърдения с други (освен надлежно релевираните с исковата молба или по реда на чл. 214 от ГПК) водело до недопустимост на съдебното решение, като постановено по непредявен иск.

В процесния случай, с исковата молба, постъпила в регистратурата на Районен съд Брезник с вх. № 1566/21.08.2015 година бил заявен за разглеждане иск по чл. 50 от ЗЗД, като от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба било видно, че обезщетението се претендирало от ответника като собственик на животното, причинител на уврежданията на ищеца. Твърдения и обстоятелства за ангажиране отговорността на ответника като лице, под чийто надзор се е намирало животното, в исковата молба липсвали, като не били въведени впоследствие и по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК при първоначалното разглеждане на делото от първоинстанционния съд. По този начин бил очертан спорният предмет и именно по така предявения иск следвало да се произнесе първоинстанционният съд и при новото разглеждане на делото, в какъвто смисъл били и мотивите и указанията в решение № 39/08.02.2017 година на Окръжен съд Перник, постановено по в. гр. д. № 729/2016 година, с което било обезсилено предходното първоинстанционно решение от 29.07.2016 година на Районен съд Брезник, постановено по гр. д. № 237/2015 година, на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК и делото било върнато на друг състав на районния съд, за произнасяне по предявения иск, които настоящият съдебен състав напълно споделя. При обезсилване на съдебното решение на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, (т. е. в хипотезата на разгледан непредявен иск и делото се връща за ново разглеждане на същия съд), новото разглеждане на делото се извършвало от фазата на устните състезания, в която изменение на основанието на иска било недопустимо, като преклудирано след срока на първото съдебно заседание. Това било така, защото при връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск, съдът решавал същото при събраните вече доказателства и с оглед на извършените до този момент процесуални действия. В случая не намирало приложение ТР № 32/03.03.1955 година по ч. гр. д. № 11/1955 година на ОСГК., тъй като същото било постановено при друга нормативна уредба-чл. 116 от ГПК /отм./, допускаща изменение на основанието на иска при всяко положение на делото в първата инстанция и касаеща правомощията на втората инстанция в хипотезата на чл. 208 ГПК /отм./, за разлика от действащата разпоредба на чл. 214, ал. 1, изр. 1 ГПК – до приключване на първото редовно съдебно заседание по разглеждане на делото в първата инстанция.

При новото разглеждане на делото съдът можел да остави исковата молба без движение по реда на чл. 129 ГПК, ал. 2 и 4, когато констатирал нередовност в нея, които не са отстранени при първото разглеждане на делото, и да даде на ищеца указания за отстраняването им. Отстраняването на нередовности в исковата молба при новото разглеждане на делото било възможно по отношение на всички реквизити на молбата при съобразяване на тази особеност, че поправянето на нередовната искова молба не трябвало да води до недопустимо изменение на иска или до предявяване на нов иск при новото разглеждане в нарушение на чл. 214 ГПК и чл. 228 от ГПК.

В процесния случай обаче, при ясното и изрично посочване в обстоятелствената част на исковата молба на ищеца с вх. № 1566/21.08.2015 година, че иска да ангажира отговорността на ответника като собственик на коня, причинител на уврежданията, при новото разглеждане на делото първоинстанционният съд бил указал на ищеца да посочи от кого претендира обезщетение-от собственика, от надзираващия вещта или солидарно от двамата. При липса на недостатъци на исковата молба по смисъла на чл. 129 ГПК, ал. 2 и 4 във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК не било налице основание и задължение за съда да остави исковата молба без движение с указания до ищеца да уточни иска в горепосочения смисъл.

При това положение недопустимо, в разрез с принципа за равенство на страните в процеса-чл. 9 от ГПК и този на диспозитивното начало-чл. 6 от ГПК, било съдът във формата на задължителни за ищеца указания за това, дадени по реда на чл. 129 ГПК, ал. 2 и 4, служебно да инициира изменение на основанието на иска, с който е сезиран и чието изпълнение на указанията имало за последица недопустимо (преклудирано) изменение на основанието на иска с правно основание чл. 50 от ЗЗД по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК, каквото било излагането на обстоятелства, че вредоносните последици са произтекли от вещ под надзор на ответника, и като краен резултат-уважаване на исковата претенция, ангажирайки отговорността на ответника като лице, под чийто надзор се е намирало животното, без да е надлежно сезиран с такова искане. Произнасяйки се съобразно недопустимо изменение на иска, първоинстанционният съд се бил произнесъл по непредявен иск, решението, по който подлежи на обезсилване. В този смисъл доводите на Д. Д. С. за допуснати процесуални нарушения, относими към допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение в частта на допуснатото изменение били основателни.

Поради тези причини, като постановено по непредявен иск, обжалваното първоинстанционно решение на Районен съд Брезник, следвало да бъде обезсилено на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК. Делото следвало бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на районния съд от стадия на устните състезания, който да се произнесе по претенцията, предявена с исковата молба с вх. № 1566/21.08.2015 година в нейния вид отпреди оставянето й без движение.

С оглед на горното правилно съдебния състав на Окръжен съд Перник е приел, че при постановяване на решение № 110/09.07.2018 година на Районен съд Брезник, постановено по гр. д. № 71/2017 година първоинстанционният съд е бил обвързан от дадените с решение № 39/08.02.2017 година на Окръжен съд Перник, постановено по в. гр. д. № 729/2016 година, с което делото е върнато за ново разглеждане на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, указания. Неоснователно обаче е прието, че обжалваното първоинстанционно решение следва да бъде обезсилено като постановено по непредявен иск. Д. Л. Г. е предявил срещу Д. Д. С. иск за обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане, причинено му на 26.04.2014 година от живото-кон. Отговорността за такива вреди (причинени от животни) е регламентирана в чл. 50 от ЗЗД и предявеният от Г. иск черпи своето правно основание от тази разпоредба. От нея е видно, че отговорността за вредите може да бъде носена при условията на солидарност от две лица, а именно собственикът на животното или лицето под чиито надзор се намира то, при условията на солидарност или поотделно от всяко от тях. В хипотезата на чл. 50 от ЗЗД надзорът не се приравнява на държането на вещта или животното (т. 11 от ППВС № 7/1959 година). Надзорът предполага този който го упражнява да има правото да управлява вещите, както и да си служи с тях относително свободно, поради което за него възниква и задължението да се грижи за вещите и да следи за тяхната изправност (решение № 784/24.03.1972 година, постановено по гр. д. № 3/1972 година и решение № 210/30.01.1978 година, постановено по гр. д. № 2699/1977 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., а също и решение № 249/24.09.2012 година, постановено по гр. д. № 1450/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.). За да се ангажира отговорността на ответника по иск по чл. 50 от ЗЗД за вреди причинени от животно трябва да бъде установено, че той е собственик на животното или то е било под негов надзор. Това става с доказване на правнорелевантните факти, от които произтичат тези качества на ответника. Затова ищецът трябва да посочи тези факти в исковата молба, като преценката му дали същите сочат на това, че ответникът е собственик на животното или пък че то е под негов надзор отразяват неговата преценка за произтичащото от фактите, която не обвързва съда при определянето на предмета на производството. Преценката на ищеца може и да е грешна, но това не освобождава съда да се произнесе по предявения иск въз основа на изложените обстоятелства. Искът по чл. 50 от ЗЗД не следва да бъде отхвърлен само поради това, че ищецът твърди, че ответникът е собственик на вещта или животното, а от изложените факти следва, че той само упражнява надзор и обратното. Независимо на какви факти ищецът твърди, че следва да се ангажира отговорността на ответника-като собственик или като лице упражняващо надзор не се касае до два различни иска, с различно правно основание, а до един иск с правно основание чл. 50 от ЗЗД, като разликата е само във фактите обосноваващи отговорността на ответника. Самото право на собственост поглъща осъществяването на надзор по смисъла на чл. 50 от ЗЗД. При вещите и при животните, за които не съществува публичен регистър установяващ правото на собственост и сделките с тях за правото на собственост следва да се съди по упражняваното владение. Въз основа на същото обаче може да бъде преценявано и упражняването на надзор- решение № 249/24.09.2012 година, постановено по гр. д. № 1450/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Затова за да бъде уважен искът по чл. 50 от ЗЗД е достатъчно да бъде доказано, че ответникът владее вещта или животното. Ответникът може да се освободи от тази отговорност ако докаже, че са налице факти изключващи правото му на собственост. В случай, че ответникът докаже тези факти, но осъществява владение върху вещта или животното за да се освободи отговорност той трябва да установи и това, че не упражнява надзор. С оглед на това в случаите когато съдът разглежда искът по чл. 50 от ЗЗД в рамките на заявеното искане и въз основа на заявените по делото факти, като обоснова единствено това дали ответникът е собственик на вещта или тя е под негов надзор на незаявени от ищеца факти е налице произнасяне по предявения иск, но то е в нарушение на уреденото в чл. 6, ал. 2 от ГПК диспозитивно начало, което е различен порок от тези водещи до обезсилване на решението. В тези случаи въззивният съд не разполага с правомощието да обезсили постановеното решение и да върне делото за ново разглеждане на първоинстанционния съд, а дължи произнасяне по подадената срещу това решение въззивна жалба по съществото на спора, като извърши собствена преценка на твърденията на страните и събраните по делото доказателства.

С оглед горното обжалваното решение на Окръжен съд Перник трябва да бъде отменено като делото бъде върнато на за ново разглеждане от друг състав на същия съд. В настоящето производство разноски не следва да бъдат присъждани, а направените от страните във връзка с него такива трябва да бъдат съобразени от съдебния състав при новото разглеждане на спора по същество.

Диспозитив

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 144/30.04.2019 година на Окръжен съд Перник, постановено по гр. д. № 104/2019 година, като ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий. Предстои добавяне.

Цитирани норми и термини