Решение №137/20.11.2020 по дело №1775/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

За предпоставките за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента.

Отговор

За да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесети октомври две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
КОСТАДИНКА НЕДКОВА, АННА БАЕВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1775 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на М. К. П. от [населено място], обл. Стара Загора, представлявана от адв. П. К., срещу решение № 110 от 25.03.2019г. по в.т.д. № 44/2019г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която, след отмяна на решение № 423 от 29.08.2018г. по т.д. № 162/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора, е отхвърлен предявеният от касаторката против „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й А. Т. при ПТП на 11.08.2016г. за разликата над 75 000 лева до 135 000 лева и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск за разликата над 135 000 лева до 150 000 лева.

Касаторката поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излага съображения за неправилно приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като въззивният съд неправилно е приел за установено извършено от пострадалия нарушение на разпоредбите на ЗДвП в противоречие със събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, както и наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпването на процесното ПТП. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че пострадалите са извършили нарушение на чл.113, ал.1 ЗДвП, т.1 и т.2, тъй като тези разпоредби касаят поведението на пешеходците при пресичане на платното за движение, каквото пострадалите не са предприемали, а са се намирали на пътното платно, тъй като са поправяли авариралия мотопед. Излага и подробни съображения за неправилност на извода на съда за допуснато нарушение на чл.97 ЗДвП, ал.1 и ал.3, чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП и чл.101, ал.3 от ЗДвП. Счита, че дори и да се приеме за основателно направеното възражение за съпричиняване, то същото възлиза не на 50%, както неправилно е приел въззивният съд, а на 10%. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено и да бъде уважен изцяло предявеният иск.

Ответникът „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД не представя отговор на касационната жалба.

Касационен въпрос

С определение № 371 от 01.06.2020г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част по материалноправния въпрос за предпоставките за прилагане на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента.

Мотиви

Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел за спорни във въззивното производство въпросите за конкретния размер на съпричиняване от страна на починалия син на ищцата А. Т. и за размера на дължимото се обезщетение за неимуществените вреди и момента на изпадането на застрахователя в забава.

Приел е за установено въз основа на събраните гласни доказателства, че ищцата и синът й трайно са живели в едно домакинство, като са споделяли съвместно ежедневните си радости и проблеми. Предвид тази трайност на отношенията им въззивният съд е кредитирал изводите в приетата медицинска експертиза за тежкото психично състояние на жалбоподателката. Приел е, че загубата на сина й рефлектира постоянно, ежедневно върху нея, тъй както преди това присъствието му е било ежедневно; тя е загубила и финансовата подкрепа и сигурност в негово лице. Поради това е счел за законосъобразен извода на първоинстанционния съд, че размерът на справедливото обезщетение възлиза на 150 000 лева. Изложил е съображения, че върху него се дължи и обезщетение за забава, което в случая се дължи по правилата на чл.405, ал.1 КЗ във вр чл. 108 КЗ, ал.1 и ал.3 и чл.496, ал.1 от КЗ – задължението за произнасяне е в срок не по-дълъг от три месеца от предявяване на претенцията – същата е подадена на 08.02.2017г. и срокът за произнасяне от застрахователя е изтекъл на 08.05.2017, от който момент същият е изпаднал в забава.

Въззивният съд е приел, че безспорно е налице съпричиняване от страна на пострадалия и същото е взето предвид като смекчаващо вината обстоятелство при определяне наказанието на виновния водач в постановената присъда от наказателния съд. Посочил е, че същото се доказва и от установения механизъм на настъпване на удара със свидетелските показания и с приетите пред окръжния съд две автотехнически експертизи. Приел е за установено въз основа на двете експертизи и обясненията в съдебно заседание на вещите лица, че на отворен път за движение, без осветление, в тъмната част на деня, на платното за движение, на прав участък, починалият А. Т., заедно със сина си С. Т., са извършвали ремонт на мотопед “Симсон“, като на пътното платно с включени фарове, насочени към насрещно движещите се автомобили, е бил паркиран от свидетелката П. Ж. лек автомобил марка „Пежо“, с леви гуми, стъпили на банкета, за да осигурява светлина за работа. От вещите лица е установено, че ударът е настъпил на пътното платно, въз основа на изследваните находки на местопроизшествието, на следите от удар между движещия се лек автомобил „Фолксваген“ и паркирания лек автомобил “Пежо“, вкл. и на база дадените свидетелски показания на свидетелката П. Ж.. Посочил е, че според обясненията на вещото лице Н. поради висока трева не е било възможно извършване на ремонт на мотопеда на банкета, а и не е било установено тревата да е била утъпкана, за да се предполага, че е ремонтирано върху нея, поради което е дадено заключение, че ремонтът се е извършвал на пътното платно, в частта по-близо до банкета.

Въззивният съд е приел за установено от дадените в съдебно заседание обяснения от вещото лице Н., че ремонтът на мотопеда не е било наложително да се извърши на място, на пътното платно, а без особени усилия е можело мотопедът да бъде избутан от А. Т. до по-безопасно място – близкото [населено място], намиращо се на около 1100м, до което теренът е равен и е щяло да му отнеме около 20 минути. Вещото лице е посочило също, че ударът е настъпил на прав участък, позволяващ както на водача В. да възприеме достатъчно рано препятствието на пътя и да спре, така и на лицата А. Т. и С. Т. да чуят от голямо разстояние и да възприемат светлините на приближаващия се към тях лек автомобил и да напуснат платното за движение. Въззивният съд е приел, че след като въпреки това са продължили да се намират върху него, пострадалите са допуснали нарушение на правилата на чл.113 ЗДвП, т.1 и т.2, които забраняват на пешеходците да се намират ненужно на пътното платно и да забавят преминаването.

Въз основа на установените обстоятелства въззивният съд е заключил, че пострадалият А. Т. е извършил и други, множество нарушения на правилата за движение по пътищата, като на първо място – на чл.97 ЗДвП, ал.1 и ал.3, съгласно който е бил длъжен при спиране поради повреда на управлявания от него мотопед на пътното платно, да го измести незабавно извън него, а когато изместването е невъзможно, да го обозначи с предупредителен светлоотразителен триъгълник или по друг подходящ начин, така че то да бъде забелязано навреме от водачите на приближаващите се пътни превозни средства. Допълнително е имал задължението да включи авариен сигнал или габаритни светлини. Приел е, че повреденият мотопед е бил спрян на платното за движение в нарушение на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП, тъй като е спрян по начин, като е създавал опасност и е бил пречка за движението на другите участници в движението, като опасността е произтичала от обстоятелството, че е спрян на неосветен участък, без да е надлежно обозначен, като без светлоотразителна жилетка е бил и пострадалият. В тази връзка е посочил, че не оказва съществено значение обстоятелството мотопедът бил ли е или не със светлоотразител, доколкото нито едно от останалите изисквания на ЗДвП за обезопасяване не е било изпълнено. На следващо място е приел, че повредата на мотопеда не е била от характер да е опасна и това да налага незабавното ѝ отстраняване на пътното платно, поради което в случая водачът е бил длъжен на основание чл.101, ал.3 от ЗДвП да придвижи пътното превозно средство на собствен ход до място за отстраняване на повредата, след като вземе необходимите мерки за безопасност на движението, още повече, че подобно придвижване е било лесно да се извърши.

Въззивният съд е достигнал до извод, че всички тези едновременно допуснати нарушения обуславят извод за съпричиняване от страна на А. Т. от 50%, съразмерно на което следва да се намали определеният общ размер от обезщетение от 150 000лв. на 75 000лв.

По поставения материалноправен въпрос:

По приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредата и определяне на съотношението на приноса на пострадалия и делинквента е формирана постоянна съдебна практика – решение № 206 от 12.03.2010г. по т.д. № 35/09г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013г. по т.д. № 596/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010г. по т.д. № 1140/11г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 169 от 02.10.2013г. по т.д. № 1643/12г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. решение № 16 от 04.02.2014г. по т.д. № 1858/13г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013г. по т.д. № 540/12г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 18 от 17.09.2018г. по гр.д. № 60304/2016г. на ВКС, IV г.о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Намаляване на обезщетението за вреди на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем. Съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Намаляването на размера на обезщетението следва да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като самото намаляване следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда.

Решението в частта, в която е допуснато до касационен контрол, е постановено в отклонение от формирана съдебна практика, тъй като в мотивите на решението си при определяне на размера на съпричиняването на процесното ПТП въззивният съд не е извършил комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност. Тъй като в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът, на основание чл.293 ГПК, ал.2 вр. ал.1, следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

По основателността

По основателността на касационната жалба:

От събраните по делото доказателства се установява, че на 11.08.2016г. около 21,30 часа по пътя между [населено място] и [населено място], общ. Стара Загора е настъпило ПТП, при което е била причинена смъртта на А. С. Т. – син на ищцата. С влязла в сила присъда П. Д. В. като водач на л.а. „Фолксваген голф” с рег. [рег.номер на МПС] е признат за виновен за настъпилото ПТП поради нарушение на правилата за движение, визирани в Закона за движение по пътищата, а именно: чл.20, ал.2 ЗДвП, изр.последно и чл.77 ЗДвП, като деянието е извършено в пияно състояние.

За установяване на механизма на настъпване на процесното ПТП в първоинстанционното производство са събрани гласни доказателства и две съдебни автотехнически експертизи. От събраните доказателства се установява, че на път за движение, без осветление, в тъмната част на деня, на платното за движение, на прав участък, пострадалият А. Т. и синът му С. Т. са извършвали ремонт на мотопед “Симсон“, като на пътното платно с включени фарове, насочени към насрещно движещите се автомобили, е бил паркиран от свидетелката П. Ж. лек автомобил марка „Пежо“, с леви гуми, стъпили на банкета, за да осигурява светлина за работа. Според вещите лица ударът е настъпил на пътното платно. Стоящите на пътното платно А. Т. и С. Т. са имали възможност да забележат светлините на идващото МПС на повече от 400 м. /според вещото лице И./ или от разстояние над 250 м. /според вещото лице Н./. Според заключението на в.л. И. технически съобразената скорост на движение на лекия автомобил спрямо далечината на видимата пред автомобила зона при включени и технически изправни къси светлини на фаровете с отчитане на заслепяването от фаровете на спрелия автомобил „Пежо” е била : при включени дълги светлини на л.а. „Пежо” – 33 км/ч /без отчитане на употребата на алкохол на водача/ и 26 км/ч /с отчитането й/, а при включени дълги светлини на л.а. „Пежо” – съответно 41 км/ч и 33 км/ч. С оглед на това изчислената скорост на движение на лекия автомобил от 74 км/ч е била технически несъобразена с далечината на видимата пред автомобила зона при включени къси светлини на фаровете и заслепяване от насрещни фарове. Според в.л. И. водачът на л.а. „Фолксваген” е имал техническата възможност да да възприеме светлините на повече от 440 м. преди мястото на ПТП и да предотврати настъпването му, като се движи със скорост на движение, технически съобразена с далечината на видимост при включени и технически изправни къси светлини на фаровете, като отчете и намаляването на видимата пред автомобила зона от насрещните включени фарове на л.а. „Пежо”. Ако пострадалите са били извършвали ремонтните дейности на същото ниво върху южния банкет, на около 0,5 м. от платното за движение, ПТП е нямало да настъпи. В заключението на в.л. Н. е посочено, че водачът на л.а. „Фолксваген Пасат” не е бил заслепен към момента, в който е имал техническа възможност да възприеме мотопеда и двамата пострадали на платното за движение, като се е движил в състояние на заслепяване, близко до обезпокояващо, 40,8 м. преди удара. Посочено е още, че този водач сам се е поставил в невъзможност да предотврати настъпилото ПТП, като е управлявал автомобила със скорост, по-висока от технически допустимата безопасна скорост, при която би имал възможност да спре в рамките на осветената зона от късите светлини на фаровете. В случай, че водачът е управлявал с включени дълги светлини, той е имал възможност да възприеме мотопеда, пострадалите и л.а. „Пежо” от около 100-120 м. и е имал техническа възможност да намали скоростта до безопасна за преминаване покрай спрелия мотопед и л.а. „Пежо”, а включването на дългите светлини на последния би настъпило, след като той вече е бил ориентиран в пътната обстановка и в момент, когато вече се е подготвял за заобикаляне в ляво. Посочено е, че при хипотезата, при която л.а. „Фолксваген” е приближил мястото на удара при включени дълги или къси светлини на л.а. „Пежо”, преди навлизане на л.а. „Фолксваген” в правия участък от пътя, то водачът на последния автомобил не е бил заслепен от фаровете на л.а. „Пежо” след излизане от завоя, имал е възможност да прецени обстановката и да предприеме намаляване на скоростта и/или спиране в зависимост от темпа на нарастване на заслепяването с приближаването към мястото на удара. Вещото лице Н. посочва още, че ремонтът на мотопеда не е било наложително да се извърши на място, а е можело да се тика до по-безопасно място, и л.а. „Пежо” е можело да спре зад мотопеда, за да представлява своеобразен щит.

С оглед така установените обстоятелства настоящият състав намира за доказано наличието на съпричиняване от страна на пострадалия А. Т., който в нарушение на чл.97, ал.1 ЗДвП е извършвал ремонт на управлявания от него мотопед „Симсон” на пътното платно. Допуснато е и нарушение на чл.97, ал.3 ЗДвП поради необозначаване на спрялото поради повреда превозно средство, но това нарушение не е в причинна връзка с настъпилото ПТП. Независимо дали спрелият мотопед и двамата пострадали са били осветени при включени къси или дълги светлини л.а. „Пежо” или светлините на последния са били включени непосредствено преди удара, според заключенето на вещото лице Н. водачът на л.а. „Фолксваген” е имал възможност да ги възприеме и да спре, а във втория случай и при включени къси светлини на автомобила, е имал възможност да предотврати удара, ако се е движел с технически съобразената скорост за спиране в рамките на осветената зона от фаровете. При съпоставяне на степента, в която поведението на пострадалия и поведението на водача са допринесли за настъпване на процесното ПТП, настоящият състав намира, че приносът на пострадалия е в размер на 20%. Този принос се изразява в допуснато нарушение на чл.97, ал.1 ЗДвП поради извършване на ремонт на авариралия мотопед на пътното платно, като следва да бъде съобразено и обстоятелството, че пострадалият е останал на платното, въпреки че е имал възможност да чуе и види приближаващия л.а. „Фолксваген”. Приносът на водача на лекия автомобил за настъпване на произшествието е съществено по-голям и следва да се определи в размер на 80%. При управление на автомобила водачът е допуснал нарушения на чл.20, ал.2 ЗДвП, изр.последно и чл.77 ЗДвП, като е бил и в пияно състояние, за което е признат за виновен с влязла в сила присъда, като следва да се вземе предвид и това, че във всички разгледани в заключенията на автотехническите експертизи хипотези е имал възможност да предотврати удара, ако е бил предприел своевременно действия.

С оглед установените от събраните гласни доказателства и съдебно-медицинска експертиза обстоятелства: че ищцата и синът й трайно са живели в едно домакинство, като са споделяли съвместно ежедневните си радости и проблеми; че след смъртта на сина си при настъпилото ПТП ищцата е изпаднала в тежко психическо състояние; че загубата на сина й рефлектира върху нея ежедневно; че тя е загубила и финансовата подкрепа и сигурност в негово лице, настоящият състав намира за справедливо определеното от първоинстанционния съд обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер на 150 000 лева. Така определения размер на обезщетението следва да бъде намален с възприетия процент на съпричиняване, поради което на ищцата следва да се присъди обезщетение в размер на 120 000 лева, ведно със законната лихва от 08.05.2017г. до окончателното пращане.

Предвид изложените съображения и с оглед правомощията на касационната инстанция по чл.293, ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която, след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над 75 000 лева до 120 000 лева, вместо което ответникът „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД следва да бъде осъден да заплати на М. К. П. още 45 000 лева, ведно със законната лихва, считано от 08.05.2017г. до окончателното плащане на сумата. В останалата му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

По отговорността на страните за разноски:

При този изход на спора на ищцата следва да бъдат присъдени разноски за трите инстанции съобразно уважената част от иска. В първоинстанционното производство ищцата е направила разноски в размер на 658,82 лева, поради което с оглед изхода на делото следва да й бъдат присъдени разноски в размер 527,06 лева, т.е. още 197,65 лева /след приспадане на присъдените с въззивното решение разноски/. Ищцата е представлявана от адв. К. безплатно при условията на чл.38, ал.1 ЗАдв., поради което на основание чл.38, ал.2 ЗАдв пълномощника й се дължи възнаграждение съобразно уважената част от иска. С оглед липсата на жалба срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по чл.248 ГПК и липсата на искане по чл.248 ГПК за изменение на въззивното решение в частта относно определения размер на възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗАдв., следва да се приеме, че размерът на адвокатското възнаграждение за оказано безплатно процесуално представителство за първоинстанционното производство възлиза на 4 530 лева, а за въззивното производство – на 2 428 лева с ДДС. С оглед изхода на делото и съобразно уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да заплати адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство в размер на 3 624 лева, т.е. още 1 359 лева /след приспадане на присъденото с въззивното решение възнаграждение/. При съобразяване на обжалвания интерес във въззивното производство /125 000 лева/ и изхода на делото по подадените от двете страни въззивни жалби, на Адвокатко дружество „К. и С. – адвокатско дружество” се дължи адвокатско възнаграждение в размер на 971, 20 лева, поради което не следва да се присъжда допълнително възнаграждение над присъденото с въззивното решение. Размерът на адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. за настоящата инстанция при обжалваем интерес в размер на 75 000 лева възлиза на 3 336 лева с ДДС, поради което съобразно изхода на делото в настоящата инстанция следва на Адвокатко дружество „К. и С. – адвокатско дружество” да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 2002 лева.

В първоинстанционното производство ответникът е направил разноски в размер на 1445 лева, в това число юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева, а за въззивното производство – разноски в размер на 2 590 лева, в това число юрисконсултско възнаграждение в размер на 400 лева. С оглед отхвърлената част от иска на ответника следва да бъдат присъдени разноски за първата инстанция в размер на 289 лева, поради което въззивното решение следва да бъде отменено в частта, в която ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски за разликата над 144 лева /след приспадане на присъдените с първоинстанционното решение разноски в размер на 145 лева/ до 582,50 лева. При съобразяване на обжалвания интерес във въззивното производство /125 000 лева/ и изхода на делото по подадените от двете страни въззивни жалби, ответникът има право на разноски за втората инстанция в размер на 1 554 лева и поради това въззивното решение в частта, в която са му присъдени такива в размер на 1419,18 лева следва да бъде потвърдено. На ответника не се присъждат разноски за настоящата инстанция, тъй като такова искане не е направено.

На основание чл.78, ал.6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1800 лева съобразно уважената от настоящата инстанция част от иска.

Диспозитив

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.293 ГПК, ал.1 във връзка с ал.2

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 110 от 25.03.2019г. по в.т.д. № 44/2019г. на Апелативен съд – Пловдив в частта, в която след отмяна на решение № 423 от 29.08.2018г. по т.д. № 162/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора е отхвърлен предявеният от М. К. П. против „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД иск за обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина й А. Т. при ПТП на 11.08.2016г. за разликата над 75 000 лева до 120 000 лева, както и в частта, в която М. К. П. е осъдена да заплати на „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД разноски за първоинстанционното производство за разликата над 144 лева /след приспадане на присъдените с първоинстанционното решение разноски в размер на 145 лева/ до 582,50 лева, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД да заплати на М. К. П. на основание чл.432 КЗ сумата 45 000 лева /четиридесет и пет хиляди лева/, представляваща допълнително обезщетение /над обезщетението, присъдено с влезлите в сила части от решение № 423 от 29.08.2018г. по т.д. № 162/2017г. на Окръжен съд – Стара Загора и решение № 110 от 25.03.2019г. по в.т.д. № 44/2019г. на Пловдивски апелативен съд/ за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 11.08.2016г., ведно със законната лихва, считано от 08.02.2017г. до окончателното плащане, както и сумата 197,65 лева /сто деветдесет и седем лева и шестдесет и пет стотинки/ – разноски за първоинстанционното производство.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 110 от 25.03.2019г. по в.т.д. № 44/2019г. на Апелативен съд – Пловдив в останалата му част.

ОСЪЖДА „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД да заплати на адв. П. Х. К. допълнително сумата 1 359 лева /хиляда триста петдесет и девет лева/ – адвокатско възнаграждение за първата инстанция по чл.38, ал.2 ЗАдв.

ОСЪЖДА „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД да заплати на Адвокатско дружество „К. и С. – адвокатско дружество” сумата 2 002 лева /две хиляди и два лева/ – адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по чл.38, ал.2 ЗАдв.

ОСЪЖДА „БУЛСТРАД ВИЕНА ИНШУРЪНС ГРУП“ АД да заплати по сметка на ВКС сумата 1800 лева /хиляда и осемстотин лева/ – държавна такса съобразно уважената част от иска, на основание чл.78, ал.6 ГПК.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми