Решение №136/17.10.2019 по дело №2673/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
114 Shares

Анотация

Въпрос

С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението?

Отговор

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение обаче правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации – тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА, ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Александра Ковачева изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2673/2018 г.

Производството е по чл. 290 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на П. И. Ш. от [населено място] против решение № 1811 от 12.07.2018 г. по т. д. № 6512/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, ТО, VІ-21 състав решение № 5229 от 14.07.2017 г. по т. д. № 5154/2014 г., е отхвърлен предявеният от него срещу „Групово” О., [населено място] иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумата 164 000 лв. по запис на заповед от 21.03.2008 г.

Касаторът твърди неправилност на атакуваното решение на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основното му оплакване е за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в това, че въззивният съд е постановил своя акт на невъведени в процеса твърдения и възражения. По-конкретно, според него, нито с отговора на исковата молба, нито с въззивната жалба, нито в който и да е друг етап от производството, ответникът не е оспорил заявеното в исковата молба твърдение за изгубване на преките менителнични искове по чл. 531, ал. 1 ТЗ поради давност, а е съсредоточил защитата си и пред двете инстанции с материалноправни възражения, които не включват възражение, че ищецът разполага с прекия иск по чл. 531, ал. 1 ТЗ. Касаторът счита, че допуснатото нарушение на диспозитивното начало на процеса е довело до неправилния извод за липса на доказано обективиране на изрично изявление на ответника за позоваването му на изтекла погасителна давност. Излага подробни съображения в подкрепа на тезата си, че правопораждащият факт, от който възниква правото на поемателя на записа на заповед да предяви субсидиарния иск по чл. 534, ал. 1 ТЗ, е именно прескрибирането на ефекта, докато обективирането на изявлението на издателя на ефекта да се ползва от давността по чл. 531 ТЗ представлява само факт с доказателствено значение, без да е предпоставка за уважаване на иска с правно основание чл. 534 ТЗ.

Касационен въпрос

С определение № 370 от 19.06.2019 г. по настоящото дело касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: „С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, допустимо ли е съдът да основе решението си на невъведен от ответника в процеса факт или възражение, при което, излизайки извън рамките на законовите си правомощия, да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения иск на незаявено с въззивната жалба основание за неправилност на решението”.

Ответникът по касация – „Групово” О., [населено място] – моли за отхвърляне на касационната жалба като неоснователна по съображения в писмен отговор от 15.10.2018 г., поддържани и в съдебно заседание на 25.09.2019 г.

Мотиви

Върховен касационен съд – състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото, с оглед заявените касационни основания и становищата на страните, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е основателна.

За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли предявения от П. И. Ш. срещу „Групово” О., [населено място] иск с правно основание чл. 534, ал. 1 ТЗ за сумата 164 000 лв. по запис на заповед от 21.03.2008 г., въззивният съд е приел, че ищецът не е установил заявена от ответника като издател на процесния запис на заповед изрична воля да се ползва от изтекла давност срещу исканото от кредитора изпълнение. Според решаващия състав, обстоятелството, че ответникът не е възразил срещу твърдението на ищеца за изтекла погасителна давност, не може да обоснове извод, че приносителят на процесния запис на заповед (ищецът) е изгубил исковете си по чл. 531 ТЗ поради погасителна давност. С оглед на това, че в полза на ищеца не са възникнали права, които да упражни чрез иска по чл. 534 ТЗ, въззивният съд е счел, че е безпредметно да обсъжда останалите предпоставки за възникване на вземането, а именно – обогатяване на ответното дружество с размера на съдебно предявената претенция за сметка на поемателя по записа на заповед, включително и твърдяните от страните каузални правоотношения, по повод на които е издадена ценната книга.

Настоящият състав намира, че въззивното решение е неправилно.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, задължението на въззивния съд за служебно произнасяне се отнася само за валидността на първоинстанционното решение и за допустимостта му в обжалваната негова част. По отношение обаче правилността на акта, съдът е ограничен от посочените в жалбата основания с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма или следи за защита интереса на определени частноправни субекти. Следователно, извън тези две хипотези, при решаване на делото по същество въззивната инстанция проверява законосъобразността само на посочените във въззивната жалба процесуални действия на първоинстанционния съд и обосноваността само на изрично посочените негови фактически констатации – тя може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установяване на релевантен за делото факт.

В този смисъл именно е задължителната съдебна практика, обективирана в т. 1 и т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2103г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката, формирана по реда на чл. 290 ГПК (решение № 14 от 07.02.2014 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о., решение № 42 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3489/2016 г. на ІІ т. о. и др.).

По основателността

При постановяване на обжалваното решение Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на разпоредбата на чл. 269 ГПК и задължителната практика по приложението й. Нарушението се изразява в това, че без да е бил сезиран с изрично оплакване от въззивника „Групово“ О., решаващият състав е приел за недоказано изгубването на преките менителнични искове от страна на ищеца поради липса на изрично позоваване на изтекла погасителна давност от длъжника по процесния запис на заповед. При отсъствие на надлежно заявено с въззивната жалба оплакване, че менителничният ефект не е прескрибиран, въззивната инстанция не е разполагала с правомощия да преразглежда формирания в тази насока извод на първостепенния съд.

Отделно от това, приетото от въззивния съд е в явно противоречие и с твърденията на самите страни. В исковата молба ищецът е релевирал изрично твърдение, че е изгубил преките си менителнични искове по чл. 531, ал. 1 ТЗ поради изтекла давност. Възражение срещу това твърдение или оспорване на същото от страна на ответника не е заявено в нито един момент от производството пред предходните инстанции. Както в отговора на исковата молба, така и във въззивната жалба, а също и в депозираните пред първата инстанция писмени бележки, защитата на дружеството се е изразила във въвеждането на други материалноправни възражения за недължимост на сумата по записа на заповед, свързани с наличието на каузални правоотношения.

Следователно, при липсата на спор между страните, че ищецът е изгубил преките си менителнични искове и без надлежно заявено във въззивната жалба оплакване срещу направения в тази насока извод от първостепенния съд, произнасянето на въззивната инстанция по този въпрос е недопустимо и води до неправилност на постановения от нея акт.

Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че Софийски апелативен съд е излязъл извън допустимия обхват на въззивна проверка, очертан с императивната норма на чл. 269, изр. 2 ГПК. Оттук и изводът, че обжалваното решение е постановено при допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което налага отмяната му и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, с оглед произнасяне по заявените във въззивната жалба конкретни оплаквания.

Диспозитив

При повторното разглеждане на делото съдът следва да се произнесе и по разноските за настоящата инстанция.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 293, ал. 1, предл. трето ГПК и чл. 293, ал. 3 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 1811 от 12.07.2018 г. по т. д. № 6512/2017 г. на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.


Свързани съдебни актове

Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. Докладчик: съдия Красимир Влахов Относно въззивното производство и правомощията на въззивния съд.
Решение № 14 от 07.02.2014 г. по търг. д. № 1130/2013 г. Докладчик: съдия Камелия Ефремова Относно правомощията на въззивната инстанция, очертани в разпоредбата на чл. 269 ГПК.
Решение № 42 от 20.07.2016 г. по т. д. № 3489 / 2014 г. Докладчик: съдия Бонка Йонкова Относно правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК при осъществяване на проверката върху правилността на обжалваното първоинстанционно решение и приетите за установени от първата инстанция правнорелевантни факти.

Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите