Решение №134/28.11.2019 по дело №2604/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Допустимо ли е въззивният съд по доводите за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба, да препрати към мотивите на първостепенното решение при условията на чл.272 ГПК, или следва да изложи собствени мотиви по тях?

Отговор

Предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи; фактическите и правни изводи трябва да намерят израз в мотивите на въззивния съд (чл.236,ал.2 ГПК); това задължение произтича от характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща.

Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон (чл.236,ал.2 ГПК); предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (чл.269 ГПК), аргумент за това са нормите на чл.235,ал.2 ГПК и чл. 235, ал.4 ГПК; наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение.


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Бранислава Павлова

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

ЧЛЕНОВЕ:
Теодора Гроздева, Владимир Йорданов

при участието на секретаря Анета Иванова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело № 2604 /2018 г.:

Производството е по чл.290 ГПК.

История на спора

С определение № 244 от 10.08.2019 г. по касационна жалба на „Варна Груп” ЕООД е допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 353 от 28.02.2018 г. по възз. гр.д. № 2488 /2017 г. на Варненския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено решение № 3993 /11.10.2017 г. по гр.д. № 3009 /2016 г. на Варненския районен съд, с което са уважени исковете на Н. П. Д. и С. И. А. срещу жалбоподателя „Варна Груп” ЕООД с правно основание чл. 90, ал. 1 ЗКИР, пр.3 като е прието за установено между страните, че не съществува вписаното (отбелязаното) от съдия по вписванията при Варненски районен съд заличаване на договорна ипотека, учредена с нотариален акт от 2008 г. върху имот в [населено място], индивидуализиран в решението.

Касационен въпрос

Касационно обжалване е допуснато на основание по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос : Допустимо ли е въззивният съд по доводите за неправилност на първоинстанционното решение, съдържащи се във въззивната жалба, да препрати към мотивите на първостепенното решение при условията на чл.272 ГПК, или следва да изложи собствени мотиви по тях, който е разрешен в противоречие с разрешението, прието с решение разрешен в противоречие с посочените от жалбоподателя решения на ВКС, постановени в производства по чл.290 ГПК: решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 2184 /2015 г. на III г.о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823 /2010 г. на II т.о., с които е прието, че предвидената в чл.272 ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивната инстанция от задължението да отговори на всички доводи във въззивната жалба в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК в качеството си на съд по съществото на спора чрез извеждане на свои фактически констатации и правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи; фактическите и правни изводи трябва да намерят израз в мотивите на въззивния съд (чл.236,ал.2 ГПК); това задължение произтича от характеристика на дейността на въззивната инстанция като решаваща. (решение по гр.д. № 2184 /2015 г. на III г.о..); Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон (чл.236,ал.2 ГПК); предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първата инстанция, в случаите, когато потвърждава нейното решение, не дерогира изискването на чл.236,ал.2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (чл.269 ГПК), аргумент за това са нормите на чл.235,ал.2 ГПК и чл. 235, ал.4 ГПК; наличието на ясни и убедителни мотиви е условие за процесуална законосъобразност на постановеното от въззивния съд решение. (решение по т.д. № 823 /2010 г. на II т.о.). И в двете решения се съдържат препратки към други предходни решения на ВКС, с които това процесуално разрешение е установено като последователна практика на ВКС.

Мотиви

По правния въпрос настоящият състав споделя разрешенията в посочените решения на ВКС по изложените в тях съображения, които отразяват установена и мотивирана практика на ВКС, към които няма какво да се добави, без да се получи повторение на изводите, основани на разпоредбите на чл.236,ал.2 ГПК вр. чл.273 ГПК и чл.269 ГПК.

Ответниците по касация Н. П. Д. и С. И. А. оспорват основателността на касационната жалба.

По основателността

По основателността на касационната жалба и на основание чл.290 ГПК и сл.:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:

Ищците обосновават правния си интерес от предявяване на исковете по чл.90,ал.1 ЗКИР с твърдения, че ипотеката, чието заличаване атакуват като недействително, обезпечава вземанията им по договори за цесия, които не са погасени. Установено е, че на 16.02.2011 г. Н. П. Д. и С. И. А., в качеството на цесионери, са сключили с У. Р. С., в качеството на цедент, договори с нотариална заверка на подписите, с които цедентът е прехвърлил на всеки от цесионерите вземане в размер на (по) 100 000 евро. Прехвърлените вземания представляват част от задълженията на Л. Д. С. към цедента за заплащане на цена в размер на общо 2 900 000 евро по договор от 25.08.2008 г. за покупката на притежаваните от У. Р. С. 30 броя дружествени дялове от капитала на ответника „В. Г.” Е.. Вземанията по договора за продажба на дружествени дялове са обезпечени с договорна ипотека от 17.10.2008 г., учредена от „В. Г.” Е. върху собствен на дружеството недвижим имот- УПИ в [населено място], ведно с построената в него масивна сграда. Прието е, че договорите за цесия са вписани по имотната партида на ипотекирания имот и са съобщени на длъжника Л. Д. С., поради което са породили действие по отношение на нея и на трети лица.

С решение № 222 от 24.07.2014 г. на Апелативен съд Велико Т. по в.т.д. №109 /2014 г., влязло в сила на 26.10.2015 г., са отхвърлени исковете на У. Р. С. срещу Л. Д. С. с правно основание чл.422 ГПК във връзка с чл.417 ГПК, за установяване дължимостта на сумата от 97 791.50 лева – частично предявен иск от общо дължимата сума от 2 900 000 евро, представляваща цена по договора от 25.08.2008 г. за покупко-продажба на дружествени дялове от капитала на „В. Г.” Е.. На основание това решение е заличена договорната ипотека, учредена на 17.10.2008 г. върху горепосочения имот на „В. Г.” Е.. Въззивният съд е приел, че ищците не са участвали в това производство и резултатът не ги обвързва, поради което доводът за недопустимост на исковете им, основан на твърдение, че с това решение правата им са отречени, е неоснователен.

Въззивният съд е взел предвид, че с влязло в сила решение № 153 от 30.06.2015 г.по в.т.д. № 138 /2014 г. на АС Велико Търново, което не е допуснато до касационно обжалване с определение № 147 от 13.03.2017 г. по т.д. № 2099 /2016 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС, са уважени предявени от ищците искове с правно основание чл.79 ЗЗД и чл.86 ЗЗД срещу Л. Д. С. за реално изпълнение на вземанията им по договорите за прехвърляне на вземане от 16.02.2011 г., сключени с цедента У. С., за обезпечаване на които е била учредена заличената договорна ипотека. Въз основа на това решение въззивният съд е приел, че вземанията на ищците Н. П. Д. и С. И. А. срещу Л. Д. С. по договорите за цесия от 16.02.2011 г. не са погасени, те не са дали съгласието си за заличаване на ипотеката, поради което заличаването е недействително и следва да бъде обявено за недействително и заличено от партидата на „В. Г.” Е. в имотния регистър. Въззивният съд е приел, че последващото заличаването на ипотеката прехвърляне на недвижимия имот в полза на трето лице не променя правния интерес на ищците от водене на исковете по чл.90,ал.1 ЗКИР.

За основателността на иска въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК.

По допустимостта и правилността на въззивното решение:

Настоящият състав намира за неоснователен довода на жалбоподателя за недопустимост на исковете, поради наличието на съдебно решение, с което спорът между страните по делото е разрешен, тъй като (както и мотивирано е приел и въззивният съд), ищците не са обвързани от соченото от жалбоподателя решение № 222 от 24.07.2014 г. на Апелативен съд Велико Т. по в.т.д. №109 /2014 г., влязло в сила на 26.10.2015 г., с което са отхвърлени исковете на У. Р. С. срещу Л. Д. С., тъй като не са участвали в това производство.

Както е приел въззивният съд решението, с което спорът между страните по делото е разрешен, е друго – това с № 153 от 30.06.2015 г.по в.т.д. № 138 /2014 г. на АС Велико Търново (л.37 до 44 по делото на Варненски РС), с което са уважени предявените от ищците срещу Л. Д. С., с което тя е осъдена да заплати на всеки един от тях по 100 000 евро в левова равностойност на по 195 583 лева, на основание чл.79 вр. чл.99,ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, ведно със законната лихва от 23.08.2013 г., както и по 77 836 лева изтекли лихви за период от време от 17.10.2009 г. до 22.08.2013 г., по договорите за прехвърляне на вземане. Това решение не е допуснато до касационно обжалване с определение № 147 от 13.03.2017 г. по т.д. № 2099 /2016 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС (л.114 до 118 по делото на Варненски РС) и е влязло в сила. От него следва извод за наличие на правен интерес и за допустимост на предявените искове.

Настоящият състав намира, че ищците, които твърдят, че са ипотекарни кредитори и че ипотеката, която обезпечава техни вземания, е заличена без тяхно съгласие и без да е установено с влязло в сила решение, че задълженията по ипотеката са погасени и че вземанията им не съществуват, и искат да бъде установено съществуването на ипотечното право, имат правен интерес от предявените искове.

Като се основава на приетото с ТР № 7 /25.04.2013 г. по т.д. № 7 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, че на вписване подлежат актове за недвижими имоти (за вещни права върху недвижими имоти), настоящият съд намира, че относно ипотечното право това са актовете за учредяването, съществуването и погасяването на задълженията по ипотеката, каквото може да бъде и влязло в сила съдебно решение, както и че заличаването е вид вписване и че законът не предвижда заличаване на извършено заличаване на вписване.

Поради това настоящият състав приема, че е допустимо да се иска да бъде установено съществуването на ипотечното право.

Настоящият състав приема също, че въпросът за правната квалификация на иска не се отнася до допустимостта, а до правилността на обжалваното решение. По тези въпроси настоящият състав споделя разрешението, отразено в определение № 54 от 11.02.2011 г. по ч.гр.д. № № 496/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., с което се обосновава допустимостта и правната квалификация на иска и приложимото право по отношение на заличаванията на ипотека (заличаването е вид вписване):

Доколкото няма данни в съдебния район на [населено място] да е въведен имотен регистър по реда на чл.73 ЗКИР, следва да се приеме, че вписванията се извършват по реда на чл.74 ЗКИР – по досегашния ред на Правилника за вписванията (ПК). Редът за заличаване на ипотека е уреден в Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) – чл.179 ЗЗД и тази уредба се явява специална спрямо общата уредба на подлежащите на вписване обстоятелства. Според правилото на чл.179,ал.1 ЗЗД когато заличаването се иска не от кредиторите (какъвто е настоящият случай), то може да се извърши само въз основа на влязло в сила съдебно решение. Съдебната практика е категорична, че това следва да е решение, с което да е установено, че задълженията по ипотеката са погасени или че ипотечното право не съществува.

Настоящият състав намира за основателен довода на жалбоподателя, че въззивният съд не е изложил собствени мотиви по доводите за неправилност на първоинстанционното решение и за неоснователността на исковете.

Следователно и при дадения отговор на правния въпрос е основателен доводът на жалбоподателя, че като не е изложил собствени мотиви по доводите във въззивната жалба, въззивният съд е допуснал процесуално нарушение (на нормите на чл.236,ал.2 ГПК вр. чл.273 ГПК и на чл.269 ГПК вр. чл.260,т.3 ГПК), което е съществено, тъй като се е отразило на правилността на въззивното решение.

От този извод и без да е необходимо разглеждане на останалите доводи в касационната жалба следва извод, че касационната жалба е основателна, въззивното решение е неправилно и на основание чл.293,ал.3 ГПК следва да бъде отменено, а делото – да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да извърши съдопроизводствени действия – да разгледа основателността на доводите за пороците на първоинстанционното решение и с оглед извода си за тяхната основателност или неоснователност, да се произнесе по основателността на исковете. Въззивният съд следва да обсъди всеки отделен довод за наличието на порок на първоинстанционното решение.

За да отговори на наведените пред него конкретни доводи въззивният съд следва да съобрази приетото с ТР № 7 /25.04.2013 г. по т.д. № 7 /2012 г. на ОСГТК на ВКС, на което настоящият състав се позова по-горе.

При повторното разглеждане на делото на основание чл.294,ал.2 ГПК въззивният съд следва да се произнесе и по исканията за разноски в касационното производство.

Диспозитив

Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 353 от 28.02.2018 г. по възз. гр.д. № 2488 /2017 г. на Варненския окръжен съд, г.о..

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Решение № 12 от 16.02.2016 г. по гр. д. № 2184 / 2015 г. Докладчик: съдия Ценка Георгиева Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните.
Решение № 157 от 08.11.2011 г. по търг. д. № 823/2010 г. Докладчик: съдия Бонка Йонкова Относно съдържанието на мотивите към въззивното решение и приложението на разпоредбата на чл. 272 ГПК във въззивното производство.
Тълкувателно решение № 7 от 25.04.2013 г. по тълк. д. № 7/2012 г. Докладчик: съдия Борис Илиев По спорни въпроси на вписванията
Определение №54/11.02.2011 по дело №496/2010 Докладчик: съдия Веселка Марева Редът за заличаване на ипотека е уреден в Закона за задълженията и договорите – чл. 179 ЗЗД и тази уредба се явява специална спрямо общата уредба на подлежащите на вписване обстоятелства. Според правилото на чл. 179, ал.1 ЗЗД когато заличаването се иска не от кредитора /какъвто е настоящия случай/, то може да се извърши само въз основа на влязло в сила съдебно решение. Съдебната практика е категорична, че това следва да е решение, с което е установено, че задълженията по ипотеката са погасени или че ипотечното право не съществува, като е без значение дали ипотеката е първоначално или повторно вписана.

Цитирани норми