Решение №13/12.02.2021 по дело №2896/2019

Спорът е допуснат до касация с Определение №547/20.10.2020 по дело №2896/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: Търговска колегия, II-ро отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Анотация

Въпроси

Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?

Обвързан ли е съдът, който разглежда претенция за остатък от вземане, частично установено с влязло в сила решение, с установените по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право?

Отговори

Задължението на съда да изложи мотиви към решението, обективиращи исканията и възраженията на страните и извършената преценка на доказателствата, както и да изведе самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, произтича пряко от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща правораздавателна дейност. При съобразяване на указанията, дадени в посочените актове на нормативно тълкуване, при действието на ГПК от 2007 г. е създадена непротиворечива практика на ВКС. И при условията на ограничен въззив по чл. 269 ГПК, въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет, след надлежно реализирана самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като следва да формира самостоятелни фактически и правни изводи, при отчитане на обхвата на въззивно обжалване. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Въззивният съд е длъжен да се произнесе и по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в рамките на предмета на въззивна проверка по чл.269 ГПК.

Решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В мотивите към така даденото разрешение е отразено, че независимо от ограничения обем на търсената с частичния иск защита, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащ от същото право. Съображенията, в подкрепа на отговора по тълкувателното питане, са основани на белезите, индивидуализиращи всяко субективно материално право, представляващи обективните предели на силата на пресъдено нещо: юридическите факти, от които произтича спорното право, неговото съдържание и правна квалификация. Отчетено е и, че формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира възраженията срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но не и правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането.


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и първа година в състав:

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ:
БОЯН БАЛЕВСКИ, ПЕТЯ ХОРОЗОВА

при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 2896/2019 година

Производството е по чл.290 ГПК.

История на спора

С определение № 547 от 20.10.2020 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 132 от 22.07.2019 г. по в.гр.д. № 280/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 266 от 05.03.2019 г. по гр.д. № 1901/2018 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта за уважаване на предявения от ДФ”Земеделие” срещу Л. Б. Л. иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД за сумата 742 292.86 лв. и в частта за разноските.

Касационни въпроси

Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни и 2. Обвързан ли е съдът, който разглежда претенция за остатък от вземане, частично установено с влязло в сила решение, с установените по частичния иск общи правопораждащи факти на спорното право.

С посоченото определение не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ДФ”Земеделие” част – за отхвърляне на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 348 834.38 лв., като на основание чл. 296, т. 3, предл. първо ГПК въззивното решение в тази част е влязло в сила.

Касаторът Л. Л. поддържа оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт. Твърди, че апелативният съд не се е произнесъл по съдържащите се във въззивната жалба доводи за погасяване по давност на претендираното взмане и неправилно не е зачел силата на пресъдено нещо относно общите правопораждащи факти, формирана с влязлото в сила решение по приложеното дело, имащо за предмет част от цялото, претендирано от ДФЗ, вземане. Според касатора, решаващият състав на АС-Пловдив не е обсъдил твърденията, основани на т.8.1. от процесния договор, относно датата на установяване неизпълнение по договора – 25.01.2012 г., от когато е отпаднало основанието за получаване на безвъзмездната финансова помощ, нито доводите, касаещи развалянето на договора с връчената на 16.04.2013 г. нотариална покана. Обективираните в жалбата касационни оплаквания се поддържат от процесуалния пълномощник на Л. в проведеното на 27.01.2021 г. публично съдебно заседание, с искане за касиране на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество за отхвърляне на исковата претенция, с присъждане на разноски.

Ответникът по касационната жалба – Държавен фонд „Земеделие”, чрез процесуален пълномощник, е заявил становище за правилност на обжалваното от Л. въззивно решение и по съображения в писмен отговор, поддържани в депозирана по делото молба с вх.№ 599 от 22.01.2021 г., моли то да бъде оставено в сила.

Мотиви

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното:

При постановяване на атакуваното решение за уважаване на предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД, решаващият състав на Апелативен съд – Пловдив е приел от фактическа страна следното: Наличието на сключен на 02.10.2007 г. договор между страните за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ при условията на специална предприсъединителна програма на Европейския съюз за развитие на земеделието и селскостопанските райони в Република България, въз основа на който, през м.юли 2009 г. ответникът е получил сумата 797 292.86 лв. – за изградени оранжерии по хидропонна технология в [населено място], [община]. В рамките на петгодишния срок на мониторингово наблюдение, при упражняване на целеви контрол, на 25.01.2012 г., на 25.04.2012 г. и на 28.02.2013 г. е констатирано, че оранжерията не работи. Поради това, на 16.04.2013 г. на ответника е връчена нотариална покана за доброволно изпълнение на поетите договорни задължения. Изявление за разваляне на договора е направено с депозирана на 21.12.2013г. искова молба в Окръжен съд – Пловдив, по която е било образувано гр.д.№ 3919/2013г. Препис от исковата молба по това дело е връчен на 25.02.2014г., а с влязло в сила решение предявеният от ДФ“Земеделие“ срещу ответника частичен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 от ЗЗД, за сумата от 30 000 лв., е уважен изцяло. По предявен от ДФ“Земеделие“ втори частичен иск за сумата от 25 000 лв. е постановено неприсъствено решение от ОС – Пловдив по гр.д. № 1631/2017 г.

По отношение на претендираната главница е изведен извод за дължимостта й, предвид развалянето на договора от страна на фонда, като размерът е определен след приспадане на вече присъдените суми по частичните искове.

Решаващият съдебен състав е отхвърлил релевираното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност. Приел е, че погасителната давност е започнала да тече от датата, на която ответникът е получил препис от подадената на 21.12.2013 г. искова молба, а искът по настоящото дело е заведен на 07.09.2018 г. и към този момент давността не е изтекла.

По правните въпроси, обусловили допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

Задължението на съда да изложи мотиви към решението, обективиращи исканията и възраженията на страните и извършената преценка на доказателствата, както и да изведе самостоятелни фактически и правни изводи по спорното материално право, произтича пряко от разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК. Задължителни за съдилищата разяснения относно съдържанието на мотивите на инстанциите по същество са дадени в актове на нормативно тълкуване, постановени при действието на ГПК от 1952 г. – ППВС № 1/1953 г. , ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, които не за загубили своята сила и понастоящем, както и в т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В последното изрично е възприета принципната постановка на т.19 на ТР №1 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, съгласно която, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват неговата решаваща правораздавателна дейност. При съобразяване на указанията, дадени в посочените актове на нормативно тълкуване, при действието на ГПК от 2007 г. е създадена непротиворечива практика на ВКС. Освен цитираните в определението за допускане на касационно обжалване съдебни актове, са постановени и множество други решения по чл. 290 ГПК /в редакция преди изменението – ДВ бр. 86/2017 г./ – така например, решение по т. д. № 1106/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 823/2010 г., ІІ т. о., решение по т. д. № 866/2012 г., І т. о., решение по гр. д. № 1368/2016 г., ІV г. о., решение по т. д. № 606/2018 г., І т. о. и мн. др., в които е възприето, че и при условията на ограничен въззив по чл. 269 ГПК, въззивният съд дължи произнасяне по спорния предмет, след надлежно реализирана самостоятелна преценка на фактите и доказателствата, и след обсъждане на въведените от страните доводи и възражения, като следва да формира самостоятелни фактически и правни изводи, при отчитане на обхвата на въззивно обжалване. Предвидената в чл.272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не освобождава въззивния съд от задължението да формира собствени изводи по същество на спорното материално право. Въззивният съд е длъжен да се произнесе и по изложените в жалбата доводи за неправилност на първоинстанционното решение, в рамките на предмета на въззивна проверка по чл.269 ГПК.

Въпросът, свързан със зачитането на силата на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при вече уважен иск за част от паричното вземане, е разяснен в т.2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В мотивите към така даденото разрешение е отразено, че независимо от ограничения обем на търсената с частичния иск защита, въведеното основание на иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при предявен иск за част от вземането, така и при последващия иск за разликата до пълния размер на вземането, произтичащ от същото право. Съображенията, в подкрепа на отговора по тълкувателното питане, са основани на белезите, индивидуализиращи всяко субективно материално право, представляващи обективните предели на силата на пресъдено нещо: юридическите факти, от които произтича спорното право, неговото съдържание и правна квалификация. Отчетено е и, че формираната сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно основанието преклудира възраженията срещу правопораждащите правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на материалното правоотношение, от което произтича спорното право, но не и правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането. Извод за формирана сила на пресъдено нещо на решението по частичния иск относно общите правопораждащи факти на спорното право е изведен и в решението на ВКС, цитирано в определението по чл.288 ГПК, макар то да предхожда ТР № 3/2016 г.

По основателността

Въззивното решение противоречи на горните тълкувания, съставляващи отговори на правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване. При постановяването му съставът на апелативния съд не е изпълнил процесуалните си задължения да извърши собствена преценка на целия доказателствен материал по делото, въз основа на която да изведе собствени фактически и правни изводи по спорното материално право. В мотивите към обжалвания съдебен акт изобщо отсъстват мотиви по въведените с въззивната жалба на ответника /касатор в настоящото производство/ ясни и обосновани доводи относно отпадането на основанието за получаване на субсидията и относно момента, от който вземането на ДФЗ е станало изискуемо. Не е извършена преценка на оплакванията във въззивната жалба на Л. за неправилност на първоинстанционното решение поради незачитане на силата на пресъдено нещо относно общите правопораждащи факти, с каквато се ползва решението по приложеното гр.д. № 3919/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив за уважаване на иска за част от паричното вземане.

Видно от инстанционното производство по гр.д. № 3919/2013 г. е, че с въззивното решение, постановено под № 197 от 09.11.2015 г. по в.гр.д. № 415/2015 г., Апелативен съд – Пловдив е споделил становището на Окръжен съд – Пловдив за допуснато от Л. неизпълнение на договорното задължение по т.4.17 за ползване на придобитите активи и оранжерията, финансирана по програма САПАРД, по начина, описан в бизнес плана, съставляващо предпоставка за разваляне на договора. В тази връзка, въззивният съдебен състав е зачел представената нотариална покана, получена от Л. на 16.04.2013 година, с която последният е бил уведомен, че поради неизпълнение на договора по т.4.17, дължи връщане на полученото в размер на 797 292.86 лв. – главница и 92 912.52 лв. – лихва за периода 25.01.2012 г. – 18.03.2013 г. съобразно и чл.8.1 от договора. Апелативният състав, постановил решението по частичния иск, е възприел изцяло становището на окръжния съд по гр.д. № 3919/2013 г. относно изискуемостта на претендираното от ДФЗ връщане на субсидията, а именно, от момента на констатиране на неизпълнението – още на 25.01.2012 г., което е и в съответствие с разрешението, дадено аналогичен спор, с актуалното понастоящем решение № 28 от 01.08.2018 г. по т.д. № 2667/2016 г. на ВКС, второ търговско отделение. Въззивното решение по частичния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД е влязло в сила от момента на постановяване на определение № 28 от 13.01.2017 г. по гр.д. № 50368/2016 г. на ВКС, I г.о., с което не е допуснато касационно обжалване. Това решение се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право по предявения в настоящия процес иск на същото правно основание, за разликата до пълния размер на вземането, която обаче не е обсъдена и съответно, неправилно не е зачетена от решаващия въззивен състав, независимо от изричните оплаквания и доводи, съдържащи се в сезиращата го въззивна жалба.

По изложените съображения, атакуваното въззивно решение е процесуално незаконосъобразно и необосновано. Основателно е искането в касационната жалба за неговото касиране и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, предвид невъзможността касационната инстанция да се произнесе за пръв път относно обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по първия частичен иск /по приложеното гр.д. № 3919/2013 г./, съобразно разясненията, дадени в ТР № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. Едва след това произнасяне, въззивният съд дължи преценка на надлежно релевираното в процеса правопогасяващо възражение за изтекла давност при предявяване на иска за разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото материално право.

При новото разглеждане на делото, съдът дължи произнасяне и по разноските за водене на делото във ВКС, на основание чл.294, ал.2 ГПК.

Диспозитив

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 132 от 22.07.2019 г. по в.гр.д. № 280/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив, втори граждански състав в обжалваната от Л. Б. Л. част, допълнено в частта за разноските с решение № 140 от 09.09.2019 г. /имащо характер на определение/.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

  • Определение №547/20.10.2020 по дело №2896/2019 1
    Определение №547/20.10.2020 по дело №2896/2019
    За задължението на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора, след самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, като даде отговор на оплакванията в сезиращата го жалба и на доводите на страните.

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми и термини

0 0 глас
Рейтинг
Запишете се
Известявайте ме за
0 Коментари
Inline Feedbacks
Всички коментари