Решение №126/18.10.2019 по дело №1785/2018

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
42 Shares

Анотация

Въпрос

Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата като предпоставка за определяне на принадлежността й към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за вреди?

Отговор

Съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да прецени и обсъди всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност. В Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в константната практика на Върховния касационен съд, изразена в множество решения, е посочено, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от въззиваемия съображения срещу твърдяната порочност на решението. Въззивният съд е длъжен да се произнесе само с оглед надлежно заявения предмет на делото при спазване изискванията на чл. 269 ГПК, чл. 266 ГПК, чл. 131 ГПК и чл. 367 от ГПК.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВАНЯ АЛЕКСИЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
НИКОЛАЙ МАРКОВ, ГАЛИНА ИВАНОВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при участието на секретаря Лилия Златкова като взе предвид докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 1785 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

История на спора

С. Й. Т. чрез адвокат С. Ч. обжалва решение № 413 от 20.02.2018 г. по в.гр.д. 4584/17 г., САС, 1 състав, с което е потвърдено изцяло решението на Софийски градски съд, 1 ГО, 13 състав, с което е отхвърлен изцяло иска й срещу ЗК „Лев инс“ АД за сумата 200 000 лв, представляваща обезщетение, на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, за неимуществени вреди от смъртта на А. И. Л., настъпила на 01.01.2014 г. в пътно-транспортно произшествие.

Излага съображения за неправилност на обжалваното решение, изразяваща се в необоснованост поради необсъждане на събраните по делото доказателства. Счита, че доказателствата не са обсъдени изцяло и в тяхната съвкупност. Трябвало да се приеме, че чрез свидетелските показания се установявало, че С. и А. са живели като семейство в две жилища повече от 15 години. Собствеността и липсата на установяване в едно от жилищата не можело да доведе до извода за липса на общо „семейно огнище“. Обстоятелството, че нямали средства, не им дало възможност да демонстрират общ семеен живот. Според нея имало достатъчно доказателства, че имат общ семеен живот, фактически отношения като съпружеско съжителство. Излага подробни съображения за неимуществените вреди. Моли да се отмени решението и вместо него да се уважи изцяло искът й. Моли да й се присъдят разноски.

Ответникът ЗК „Лев инс“ АД оспорва касационната жалба. Счита, че е неоснователна. Изводите на въззивния съд били направени при изяснена фактическа обстановка и искът бил отхвърлен поради липса на главна субективна предпоставка, легитимираща ищцата като лице от кръга на онези, които имат право да получат такова. Счита, че не е доказано, че ищцата е живяла на съпружески начала с А. Л., както и трайна, фактическа, емоционална, икономическа връзка между тях. Обсъждането на свидетелските показания било в съответствие с процесуалните правила. Правилни били изводите на двете инстанции.

Мотиви

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, съобразно правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното :

С обжалваното решение Софийски апелативен съд по въззивната жалба на С. Й. е приел, че освен наличието на договор за застраховка по риска гражданска отговорност, сключен между ответника и увреждащото лице, ищецът следва да установи противоправността на деянието, извършено от застрахования, както и наличието на вреди, причинени при това деяние, при предявения иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, както и че ищецът следва да установи, че е пострадало лице. Позовавайки се на разясненията в ППВС 4/61 г, ППВС 5/69 г., ППВС 2/84 г., че не всяко лице има право да претендира заплащане на обезщетение за вреди, причинени от деликт при смърт на самия пострадал. Неимуществени вреди имат право да претендират най-близки роднини като низходящи, възходящи, съпруг, отглеждано, но неосиновено дете, както и лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е сключен граждански брак. Приел е, че съжителството на съпружески начала е алтернатива на брачното съжителство и че макар и да не е породена от юридическия факт – сключване на брак, а от житейски факт, е доброволен интимен и траен съюз, при който партньорите споделят общо домакинство. Постоянното съвместно живеене не е задължителна характеристика на брачната връзка и не е белег на фактическото съжителство и подкрепа, грижи и усилия според възможностите им за домакинството, като това била разликата от другите отношения между партньори. Между партньори в живота и познати, а не само брачни и съпружески, право на обезщетение не било предвидено. Право за неимуществени вреди от деликт, причинил смърт, имали само брачните партньори и тези съжителствали на съпружески начала с починалия от деликтното увреждане. В случая съдът, обсъждайки свидетелските показания на двете групи свидетели е приел, че по делото ищцата не установява по категоричен начин, провеждайки главно и пълно доказване, че тя и починалия, са съжителствали на съпружески начала преди деликта, при който Л. е починал. Ищцата не е установила отношенията между нея и починалия да са сходни с брачните и не е установила между тях да има взаимност и взаимна грижа. Поради това съдът е приел, че искът е неоснователен и изводът на първоинстанционния съд е обоснован и постановен в съответствие с чл. 52 от ЗЗД.

Касационен въпрос

По настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства относно естеството на връзката и поддържаните отношения между пострадалия и ищцата като предпоставка за определяне на принадлежността й към кръга на правоимащите да претендират обезщетение за вреди“.

Ищцата е основала иска си на причинените й неимуществени вреди от смъртта на А. И. Л. на 01.01.2014 г. с когото е живяла на съпружески начала до неговата смърт, причинена от противоправно деяние – управление на автомобил от К. Й. К., марка „Форд“, модел „Фиеста“ с ДК [рег.номер на МПС] , в [населено място], обл. К., като се е движил със скорост, несъобразена с конкретните пътни условия и законови ограничения, при което е реализирал удар с пешеходеца А. И. Л., както и на обстоятелството, че ЗК „Лев инс“ АД е поел задължение по силата на договор за застраховка на гражданска отговорност да заплати обезщетение на увредените лица. Искът намира своята правна квалификация в чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./

При отговора на поставения правен въпрос следва да се съобрази Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, което е задължително за съдилищата, съгласно чл. 130 ЗСВ. В него е изяснено, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХІ.1969 г. на Пленума на ВС и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Кръгът на лицата, които имат право на неимуществени вреди, се определя от съда по справедливост и обхваща най-близките роднини като низходящите, възходящите и съпруга. С Постановление № 5 от 24.XI.1969 г. на Пленума на ВС е определено, че има право на обезщетение за неимуществени вреди лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала.”

С оглед така направените разяснения на поставения по настоящето дело процесуалноправен въпрос следва да се отговори по следния начин. Съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да прецени и обсъди всички доказателства по отделно и в тяхната съвкупност. В Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в константната практика на Върховния касационен съд, изразена в множество решения, решение № 222 от 30.01.2015 г. по т. д. № 3466/2013 г., 1 ТО, ВКС, решение № 14 от 03.05.2019 г. по т. д. № 937/2018 г., 1 ТО на ВКС, решение по т.д. № 1106/2010 г., ІІ ТО., решение по т.д. № 823/2010 г., ІІ ТО, решение по т.д. № 866/2012 г., І ТО., решение по гр. д. № 1368/2016 г., ІV ГО, решение по т.д. № 606/2018 г., І ТО, решение № 160 от 26.07.2017 г. по гр.д. 60 244/16 г., ВКС, 4 ГО е посочено, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Те следва да съдържат и отговор на наведените правозащитни и правоизключващи възражения на ответната страна, съответно на изложените от въззиваемия съображения срещу твърдяната порочност на решението. Въззивният съд е длъжен да се произнесе само с оглед надлежно заявения предмет на делото при спазване изискванията на чл. 269 ГПК, чл. 266 ГПК, чл. 131 ГПК и чл. 367 от ГПК.

По основателността

Следователно въззивният съд в рамките на релевираното от ищеца основание и с оглед въведените в срок възражения от ответника, следва да анализира всички допуснати и относими писмени и гласни доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и да прецени доказателствената им стойност като установи фактите, които следват от тези доказателства. С оглед анализа на всички допустими и относими доказателства и доводите на страните, въззивният съд следва да обоснове защо приема за установен факт, който не се е осъществил и не приема за установен факт, който се е осъществил. Отделно от това, въззивният съд при анализ на доказателствата е длъжен да посочи, защо от дадено доказателство не следва твърдения от страната извод. Следва да изложи и мотиви за съвкупния анализ на фактите и следващите при така установените изводи, предвидени в конкретните правни норми. При обосновано оплакване във въззивната жалба съдът бил длъжен да установи фактическата обстановка като обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и взаимна връзка. След установяване на фактите да изложи и правни изводи. С оглед това задължение на въззивния съд, произтичащо от чл. 236, ал. 2 ГПК, следват изложените мотиви да формират и крайния извод по делото.

Конкретно при обсъждане правата на лице, претендиращо неимуществени вреди от смъртта на пострадал при ПТП, следва да извърши преценка на неимуществените вреди по справедливост с оглед нормата на чл. 52 от ЗЗД. На изследване подлежат причинените болки и страдания на различни лица, независимо от това дали между тях съществува връзка, произтичаща от родство или брак, то законодателят съобразно разясненията в посочените Постановления и Тълкувателни решения на Върховния съд и на Върховния касационен съд е приел, че правото на неимуществени вреди се определя по справедливост като е справедливо само лица в определена житейска връзка с пострадалия да имат право на обезщетение.

В Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, е разяснено, че легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, са лицата, които са създали постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка заради съдържанието, на която търпят морални болки и страдания, сравними по интезитет и продължителност с болките и страданията на най-близките.

Това налага извода, че на доказване в процеса подлежат както настъпилите неимуществени вреди, така и видът на връзката между пострадалото лице и претендиращия вреди като преценката е при условията на пълно и главно доказване на факта на специалната връзка, между починалия и лицето, претърпяло неимуществени вреди. На доказване при твърдение за наличие на връзка, основана на съпружеско съжителство, така както е посочено в исковата молба на касационния жалбоподател – ищец С. Т., е на първо място фактът на претърпени неимуществени вреди от лице, което освен, че е било в интимна връзка с пострадалия, е живяло фактически трайно в едно домакинство с него. В твърдения случай на фактическо съпружеско съжителство на доказване подлежат фактите на осъществяване на трайна връзка, заключаваща се в общо домакинство, независимо от местоживеенето на лицето, поддържане на общност на отношения от материален и нематериален характер, съвместна грижа на лицата едно за друго, когато съжителстват само двете лица и нямат деца. При доказване на фактическо съжителство, лицето, което се позовава на такава връзка с пострадалия следва да установи, че освен емоционални и духовни отношения с починалия, е имал и общо домакинство, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т.е. съвместния общ стремеж на двамата съпрузи за осигуряване средства за семейството, взаимност и обща грижа един за друг. На доказване подлежи общността между лицата, общото им управление на домакинството, общи планове и осъществяването им, общо съпреживяване на различни събития.

Само установяване на връзка, която има траен, интимен характер между лицата не е достатъчно да обуслови извод, за определяне на ищцата като лице, което, фактически съжителства с пострадалия и има право на справедливо обезщетение за причинените му неимуществени вреди. В случая ищцата не се е позовала на друг вид близка връзка, а се е позовала именно на съпружеско фактическо съжителство. Въззивният съд следва да анализира доказателствата по делото и да направи извод относно съществуването на конкретната твърдяна връзка, основана на фактическо съпружеско съжителство между пострадалия и лицето, претендиращо настъпването на неимуществени вреди от неговата смърт, както и самите неимуществени вреди, представляващи болки и страдания в причинна връзка с противоправността на деянието, с което е причинена смъртта на лицето.

Ето защо след отговора на поставения процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че изводите, направени от въззивния съд са в съответствие със закона. Въззивният съд правилно е възприел основанието на предявения иск, а именно – твърдението за настъпили неимуществени вреди за ищцата С. Й. Т., позоваваща се на обстоятелството, че е живяла на съпружески начала с А. Л.. С оглед соченото основание на изследване е поставена връзката между починалия и ищцата. Въззивният съд правилно е анализирал всички доказателства по делото и конкретно свидетелските показания на свидетелите К. И. и В. Иванова като е направил извод, че от тези показания може да се установи интимна дълготрайна връзка между пострадалия и ищцата, но не и фактическо съжителство, основано на дълготрайност и общо домакинство, както и обща грижа. Свидетелката В. Иванова явно има непосредствени впечатления, които пресъздава като от нейните показания се установява , че знае за живота на ищцата и на А. Л., включително обстоятелството, че е бил в болница, за което има писмени доказателства по делото – епикриза, издадена от болницата и представена по делото.

Свидетелят К. И. е свидетелствал за отношенията между ищцата и пострадалия като такива на една дълготрайна, интимна връзка, но не е очертал наличието на взаимна грижа един за друг, общо домакинство и общи планове. Свидетелят очертава отношенията между починалия А. и С. като трайни, но неживеещи в едно домакинство. Всеки имал негова си къща, където спял, от време на време преспивали заедно в къщата на С., а друг път А. се прибирал в неговата си къща, както и че заедно са посещавали гости. Но тези обстоятелства не очертават съвместно съжителство в общо домакинство, обща грижа един за друг и за семейството като общност. Свидетелят споменава, че „се носят слухове, че най-малкия син е от С.“. Тези показания не се свързват с други доказателства по делото за децата, които са имали С. и А. независимо дали са били техни деца или са били деца, които са родени в брак, или с други лица, с които са имали интимни отношения. Няма данни в свидетелските показания и на двамата свидетелки К. И. и В. Иванова, че С. и А. общо са се грижили за деца, живеейки в едно домакинство. Въззивният съд изцяло правилно е възприел свидетелските показания и направил верни изводи за дълготрайна връзка без съвместно съжителство

Представените и приети писмени доказателства от първоинстанционния съд от С. Й. Т., а именно епикриза на А. И. Л. от МБАЛ „Св. И. Р. 2003“, [населено място], удостоверения за постоянен адрес и за настоящ адрес за Т. М. Й., не дават основание да се приеме нещо различно от посоченото от въззивния съд.

Правилно са възприети от въззивния съд и свидетелските показания на свидетелите Т. Й. и Й. Л. и въз основа на тях е направен извод, че застрахователят с така ангажираните доказателства е разколебал изводите, следващи от свидетелските показания на другата група свидетели. Верни са изводите, че в този процес е без значение какви са били отношенията между починалия и другата свидетелка Т. Й.. Независимо, че нейните показания явно не съответстват на установеното от другите доказателства относно живота на А. Л., като лечението му в болница, за което има и писмени доказателства, въззивният съд правилно е изложил мотиви, че на доказване от ищцата при условията на пълно и главно доказване подлежи обстоятелството, че между пострадалия и ищеца следва да има установено фактическо съжителство и обстоятелството дали друго лице също претендира наличие на основание за обезщетение за неимуществени вреди като също сочи основание фактическо съжителство, е без значение. В този смисъл, дори да не се кредитират показанията на свидетелката Т. Й., защото не е знаела, че А. Л. е бил в болница и не е живеела фактически с него, за което са представени удостоверенията за настоящ и постоянен адрес на тази свидетелка, свидетелстващи за различен адрес, а именно в [населено място], а не в [населено място], където е живеел пострадалия Л., то останалите събрани по делото доказателства от С. Т., не установяват соченото от нея основание. Изцяло правилно и в съответствие с тълкуването на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснено от Върховния съд и Върховния касационен съд, в посочената задължителна практика, Софийски апелативен съд е преценил, че в процеса ищцата не е доказала неимуществени вреди на лице, което има връзка, основана на фактическо съжителство с пострадалото лице, поради това не може да се ангажира отговорността на застрахователя на основание застраховка гражданска отговорност.

Въззивният съд е направил верния извод, че не е установено от събраните доказателства, че е налице обуславяща връзка на фактическо съпружеско съжителство, за която справедливостта изисква, да бъде обезщетено лицето за причинените му неимуществени вреди.

Поради това следва да се приеме, че въззивният съд след верен анализ на доказателствата правилно са установили фактите по делото и е направил обоснован извод за липса на установен факт на съпружеско съжителство между С. Т. и А. Л.. Ще следва да се остави в сила решението на въззивния съд.

При този изход на спора следва да се разпредели и отговорността за разноски. Ответникът ЗК „Лев инс“ АД в отговора на касационната жалба е поискал да се отхвърли касационната жалба с всички законни последици, това включва и отговорността за разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 78, ал. 8 ГПК на застрахователното дружество, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно размерите в чл. 25, ал. 1 НПП като с оглед правната и фактическа сложност тази сума е 450 лв.

Диспозитив

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение

Р Е Ш И

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 413 от 20.02.2018 г. по в.гр.д. № 4584/17 г., Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав.

ОСЪЖДА С. Й. Т., ЕГН [ЕГН] [населено място], [улица] да заплати на ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] сумата от 450 лв, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Решението не може да се обжалва.


Свързани съдебни актове


Цитирани норми

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите
Влезте в профила си, за да не виждате рекламите