Решение №119/18.12.2020 по дело №2370/2019

Спорът е допуснат до касация с Определение №353/26.05.2020 по дело №2370/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпрос

Дали изменението на договор за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т.е. представлява ли обективна новация?

Отговор

Изменението на договора по отношение на размера на лизинговите вноски и сроковете за плащане не погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, нито го заменя с други, нови и различни правоотношения по съществуващия договор, поради което няма характер на обективна новация на осн. чл.107 ЗЗД. На осн. чл. 107 ЗЗД освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните - новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение - длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. Обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА, МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2370 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.

История на спора

Подадена е касационна жалба от от „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. против решение № 807/09.04.2019г. по т.д. № 244/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1976/05.10.2018г. по т.д. № 2884/2016г. на СГС в частта за признаване за установено по предявените от „Лизинг Финанс”ЕАД обективно кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД, ал. 1 и ал. 2 и чл. 92 ЗЗД, че касаторите солидарно му дължат заплащане на сумата 22 765,13 евро – главница по споразумение от 05.10.2011г. към договор за финансов лизинг № 3797-001/2008, дължима за периода 01.11.2011г. – 30.09.2012г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 16.10.2015г. до погасяването й, сумата 656,56 евро – договорна лихва за периода 01.10.2011г. – 31.08.2012г. и сумата 10822,93 евро – мораторна неустойка за периода 01.02.2013г. – 30.09.2015г., за които суми в левовата им равностойност в производството по частно гр. д. № 62825/2015г. на СРС, 81 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и в частта на разноските.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Иска се отмяна на атакуваното решение и постановяване на друго за отхвърляне на предявените искове. Претендират се съдебни разноски.

Ответникът по касационната жалба „Лизинг Финанс”ЕАД оспорва основателността на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът „Лизинг Финанс”ЕАД е предявил иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.415 ГПК за признаване за установено, че касаторите му дължат при условията на солидарност заплащане на суми по споразумение от 05.10.2011г. за уреждане на изискуеми и просрочени задължения по договор за финансов лизинг № 3797-001/2008г., за които суми е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК. Съдът е обсъдил процесното споразумение от 05.10.2011г., като е счел, че с него страните са постигнали съгласие да бъде уредено погасяването на просрочените вноски по лизинговия договор в общ размер на 24733,48 евро, които да бъдат заплатени за срок от 12 месеца, считано от 01.10.2011г. до 30.09.2012г. и с годишна възнаградителна лихва върху тази сума в размер на 10% , а лихвата за забава е била уговорена в размер на 19%. Със споразумението касаторите физически лица са се задължили да отговарят солидарно за задълженията на „Валкомерс”ООД. Въззивният съд при условията на чл.272 ГПК е споделил фактическите констатации на първоинстанционния съд относно процесното споразумение и е направил извод, че задължението за погасяване на главница, произтичащо от него, е задължение за връщане на предоставена парична сума, което по същността си е единно. Съобразно заключението на ССЕ въззивната инстанция е приела, че касаторите са извършвали плащания по споразумението, но като краен резултат задълженията им са останали непогасени в размер на присъдените суми. По отношение възражението за погасяване по давност е счела, че съгласието на кредитора да приеме плащане на части, не води до извод, че месечните погасителни вноски са периодични плащания по смисъла на чл. 110 ЗЗД. В процесния случай най-старата непогасена вноска е с дата 30.11.2011г., а заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК е депозирано в СРС на 16.10.2015г., съответно вземанията за главница, произтичащи от споразумението от 05.10.2011г., не са погасени по давност. По отношение за възнаградителната лихва и мораторната неустойка съдът е приложил на осн. чл. 111 ЗЗД, б. „б” и „в” тригодишна давност и като е съпоставил исковия период: 01.02.2013г.-30.09.2015г. с датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 16.10.2015г., е заключил, че тези претенции също не са погасени по давност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:

Касационен въпрос

С определение № 353/26.05.2020г. по т.д. № 2370/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на осн.чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието му с практиката на ВКС по правния въпрос: Дали изменението на договор за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т.е. представлява ли обективна новация?

Мотиви

По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване:

В постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 138/22.08.2013г. по т.д. № 27/2012г. на ВКС, II т.о. е даден отговор на въпроса за осъществена обективна новация по договор за лизинг в смисъл, че изменението на договора по отношение на размера на лизинговите вноски и сроковете за плащане не погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, нито го заменя с други, нови и различни правоотношения по съществуващия договор, поради което няма характер на обективна новация на осн. чл.107 ЗЗД. В служебно известното на настоящия състав на ВКС решение № 210/22.12.2014г. по т.д. № 4090/2013г. на ВКС, I т.о. е посочено, че на осн. чл. 107 ЗЗД освен задължителните предпоставки за новиране, включващи съществуване на валидно възникнало задължение, което се погасява; валидно възникване на нов дълг на мястото на стария; разлика между погасеното и новосъздаденото задължение, като двете трябва да имат различен предмет; намерение за новиране; способност за новиране от страните – новацията предполага още и нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между новото и старото правоотношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. Безспорно при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на паричното задължение – длъжникът поема по споразумението нов дълг с нов предмет или ново основание, в замяна на старото по договора. Когато страните по договора в рамките на общия размер по стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, съобразявайки вече платеното по него, както и сроковете за плащане, не е налице новация, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието. В решение № 110/ 17.07.2015 г. по т.д. №1568/2014г. на ВКС, I т.о. e посочено, че обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг.

Настоящият състав на ВКС споделя изложените по-горе разрешения по правния въпрос.

По основателността

По същество на касационната жалба:

Отговорът на правния въпрос обуславя извод за основателност на оплакването за нарушение на материалния закон – чл.107 ЗЗД. В противоречие със същия САС е приел, че с подписване на допълнителното споразумение от 05.10.2011г. е поето ново задължение, различно като основание от задължението по договора за лизинг от 2008г., а именно – за връщане на предоставена парична сума, т.е. по съществото си е направил извод за новиране на задължението. Видно от обективираната в допълнителното споразумение воля на страните длъжниците не са изразили съгласие за погасяване на старото задължение по договора за лизинг и за поемане на негово място на ново на друго основание или с различен предмет. В случая в рамките на същия общ размер на стария непогасен дълг страните са изменили само размера на отделните вноски, променили са падежите на вноските, изменили са размера на възнаградителната лихва, тъй като старият дълг не е погасен и не е извършена промяна нито в предмета, нито в основанието. Преструктурирането на дълга по отношение на промяната в размера на дължимите вноски и срокът са несъществени елементи на задължението и тяхната промяна не внася съществено изменение в старото облигационно отношение. Водещо е, че липсва изрично и недвусмислено изразено новационно намерение. То трябва да се установи от допълнителното споразумение, а не да се предполага.

Изводите на въззивната инстанция за поемане на ново по основание задължение в допълнителното споразумение, различно от договора за лизинг, са направени при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и са необосновани. Не е разкрита действителната обща воля на страните по допълнителното споразумение, като същото не е обсъдено в своята цялост. Видно от съдържанието му с него се преуреждат задълженията по целия договор за лизинг – тези с настъпил към 05.10.2011г. падеж, които не са била заплатени и тези с ненастъпил към този момент падеж. В допълнителното споразумение изрично е прието, че сумата от 24733,48 евро представлява изискуеми и неплатени задължения по договора за финансов лизинг. Както по първоначалния погасителен план, така и по следващия погасителен план дължимите вноски са определени като състоящи се от част за главница и част за възнаградителна лихва. По отношение на преструктурираните просрочени задължения е променен размерът на възнаградителната лихва и на наказателната лихва. Допълнителното споразумение е сключено по време на действие на договора за финансов лизинг и последният е продължил действието си съгласно уговореното в пункт II, чл.2 от допълнителното споразумение и погасителния план към него с прибавяне на дадения нов срок за погасяване на натрупания до този момент дълг. В пункт II, чл.3 изрично е уговорено, че за предвиденото в пункт I, чл.1.2 от същото споразумение време за погасяване на неиздължената част от лизинговите вноски по основния договор за финансов лизинг, длъжниците следва да погасяват и възнаградителната лихва по първоначалния план, след което, видно и от новия погасителен план, вноските отново включват останалата по първоначалния договор главница /общо в размер на 34 328,91 евро/ и възнаградителна лихва и продължават да се начисляват като вноски по договора за лизинг. Освен това съобразно заключението на вещото лице по ССЕ за просрочените задължения по пункт I от допълнителното споразумение лизингодателят вече е издал фактури /на основание договор за лизинг/ към момента на съответните падежи по стария погасителен план и не е издавал нови фактури за главниците по новия погасител план съобразно пункт I от споразумението при настъпване на новите договорени падежи за периода 31.10.2011г.-30.09.2012г. Извършеното от кредитора осчетоводяване на процесното споразумение от 2011г., като е прехвърлил просрочената сума от 24 733,48 евро от сметка 411 „Клиенти” в сметка 531 – „Предоставени краткострочни заеми на предприятия”, не е документално обосновано, с оглед изложените по-горе съображения относно липсата на осъществена новация.

Предвид горното основателно е оплакването на касатора, че предоговорените в пункт I от допълнителното споразумение неизплатени задължения по договора за лизинг от 2008г. също се дължат на основание договор за финансов лизинг и поради естеството си на периодични вземания се погасяват с кратката тригодишна давност на осн. чл. 111, б. в ЗЗД /така решение № 16/09.05.2017г. по гр. дело № 50185/2016г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 65/23.05.2017г. по т. дело № 904/2016г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 77/13.07.2017г. по т. д. № 84/2016г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др./., а вземането за неустойка за забава по чл. 111, б. б ЗЗД. Поради неправилен правен извод за дължимост на предявените вземания въз основа на договор за заем САС е допуснал нарушение на закона като е приел, че същите вземания се погасяват с обща петгодишна погасителна давност.

За да се приложат нормите на чл.111 ЗЗД, б. „б“ и б.”в” е необходимо да се изследва кои задължения по погасителния план на пункт I от допълнителното споразумение са останали непогасени към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК. Съобразно основното заключение на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че в периода след подписване на допълнителното споразумение от 05.10.2011г. до 23.12.2015г. /последно плащане/ длъжниците са изплатили общо сумата от 32 726,52лв. С нея вещото лице е извършило погасяване на задълженията както по пункт I от допълнителното споразумение, така и на тези по новия погасителен план по пункт II от същото споразумение /които касаторите неоснователно игнорират в оплакването си по касационната жалба относно начина на погасяване на задълженията с платените суми/. Като краен резултат е дадено заключение, че неплатеният остатък по пункт I от допълнителното споразумение е: за главница – в размер на 44 524,72 лв. и включва 11 бр. падежирали и неплатени месечни вноски за главница за периода 30.11.2011г. до 30.09.2012г.; за възнаградителна лихва – в размер на 1 284,12лв. и включва 9бр. падежирали и неплатени месечни вноски за възнаградителна лихва за периода 30.01.2012г.-30.09.2012г. и за наказателна лихва – 21 167,82лв. за периода 01.02.2012г.-30.06.2015г.

Видно от споразумение 27.05.2015г., подписано от настоящите страни в процеса, касаторите изрично са признали, че към датата на сключването му просрочените задълженията по допълнително споразумение от 05.10.2011г. са следните: 22 765,13 евро – главница за периода 01.11.2011г. – 30.09.2012г.; 656,56 евро – възнаградителна лихва за периода 0.10.2011г.-31.08.2012г. и 10065,53 евро – наказателна лихва за забава за периода 01.02.2013г.-30.04.2015г. Същото споразумение следва да се разгледа в два аспекта. Първо с оглед оплакването по касационната жалба за неправилно приложение от въззивния съд на реда за погасяване на задълженията по чл.76 ЗЗД, ал.1 и 2 и на второ място – с оглед оплакването за неправилност на извода на въззивния съд относно прекъсване на давността по отношение на спорните вземания.

Първото от така посочените оплаквания се явява неоснователно. Споразумението от 27.05.2015г. по съществото си има значение на признание на длъжниците относно размерите на отделните видове задължения по процесното споразумение от 2011г. за посочените периоди. След като са признали крайните размери, те са се съгласили и с начина на извършване на погасяването на отделните вземания /главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва по отношение на задълженията по пункт I; договорна лихва по пункт II – с падежи от 31.10.2011г. до 30.09.2012г., и главница, договорна лихва – с падежи от 31.10.2012г. до 30.06.2013г. по пункт II и наказателна лихва по пункт II/, който начин е довел до посочените резултати. Така обективираните в споразумението от 27.05.2015г. размери на задълженията съвпадат с изчисленията на вещото лице по основното заключение на ССЕ /конвертирани в евро и при съобразяване на извършено сторниране от ищеца на част от начислената наказателна лихва за период следващ споразумението/.

От друга страна основателно е оплакването на касаторите относно липсата на прекъсване на давността по отношение на част от посочените в споразумението от 27.05.2015г. задължения. Обективираната в него воля на длъжниците изрично е насочена единствено към признаване съществуване на вземания. Липсва изразена такава, че за част от задълженията е настъпила погасителна давност и че касаторите се отказват от давността. Следователно признание на осн. чл.116 ЗЗД е налице само по отношение на задълженията, за които тригодишната давност не е изтекла към 27.05.2015г. По отношение на вземанията с падежи в периода от 31.10.2011г. / първи падеж по новия погасителлен план по пункт I/ до 27.05.2012г. /три години назад от 27.05.2015г./ давността е изтекла и длъжниците не са направили преди изтичане на давностния срок признание за тези задължения, а след изтичането на срока признанието на погасените по давност вземания не прекъсва теченето на давността. Неправилно въззивният съд по реда на чл.272 ГПК споделя доводите на първоинстнационния съд, обосновани с практиката на ВКС, която не е в интерпретирания от съдилищата смисъл и така приема, че в случая е налице отказ от давност. В Решение № 186/19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г. на ВКС, IV г.о. на правния въпрос: възможно ли е отказът от изтекла погасителна давност да не е изричен, е даден отговор, че според разпоредбата на чл.113 ЗЗД валиден отказ от субективното право на погасителна давност може да се направи само след изтичането й. За разлика от неупражняването на субективното право на погасителна давност във висящ процес, което може да е със знание или без знание за правните последици /резултатът и в двата случая е един и същ/, отказът преди или по време на висящия процес е винаги съзнавано волеизявление. Длъжникът като знае същността на правото си трябва и да иска настъпването на правните последици от непозоваването на погасителна давност. Ако отказът като волеизявление е недействителен, то от него не произтичат правни последици. Няма форма за действителност на едностранното волеизявление за отказ от субективното право на погасителна давност. Отказът може да бъде изричен и мълчалив, но от съдържанието му трябва да може по несъмнен начин да се направи извод, че длъжникът не желае да се ползва от последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение, било само за част от него.

В случая от съдържанието на конкретните волеизявления на длъжниците не може да се направи непротиворечив и цялостен извод, че те не желаят да се ползват от погасителната давност, настъпила за част от вземанията. За останалата част – вземания в периода 27.05.2012г.-27.05.2015г. давността е прекъсната и от 27.05.2015г. за тях започва да тече нова тригодишна давност. Към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК – 16.10.2015г. за последните вземания давност не е изтекла.

Предвид горното, при съобразяване на посочените от ищеца в исковата молба периоди и въз основа на заключението на вещото лице по ССЕ се налага извод, че не се явяват погасени по давност вземанията по пункт I от допълнително споразумение от 05.10.2011г., както следва: за главница – по вноски с падежи от 31.05.2012г. до 30.09.2012г. в общ размер на 20 742,99 лв. /табл.2 по основното заключение на ССЕ/; за възнаградителна лихва – по вноски с падежи от 31.05.2012г. до 30.09.2012г. в общ размер на 521,46 лв. /табл.3 по основното заключание на ССЕ/ и за наказателна лихва за периода 01.02.2013г. до 30.09.2015г./ период ограничен от претенцията по исковата молба/ в размер на 21 167,82 лв. /след сторниране от ищеца на част от начислената от него наказателна лихва/. В останалата част претендираните вземания са погасени по давност и искът по отношение на тях се явява неоснователен.

Предвид изложеното въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение следва да бъдат отменени в частта за уважаване на иска за разликата над 10 605,72 евро до 22 765,13 евро и за периода от 01.11.2011г. до 27.05.2012г. – главница; над 266,62 евро до 656,56 евро и за периода от 01.11.2011г. до 27.05.2012г. – възнаградителна лихва и изцяло в частта за разноските, като вместо него бъде постановено друго за отхвърляне на иска по чл.422 ГПК относно посочените вземания.

В зависимост от изхода от спора следва да се изчислят и дължимите разноски за заповедното производство и за исковото производство в трите инстанции. В полза на „Лизинг Финанс”ЕАД се дължи сумата от 848,64 лв. разноски за заповедното производство, за първа инстанция – 962,23лв., за въззивна инстанция не се доказва извършване на такива от дружеството като въззиваема страна; за касационна инстанция за юрисконсултско възнаграждение се дължат 100лв.

В полза на касаторите се дължат сторените от тях разноски пропорционално на отхвърлената част от иска, а именно – 1267,24 лв. за първа инстанция; 496,28лв. – за въззивна инстанция и 1 411,53лв. за касационна инстанция, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.

Диспозитив

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 807/09.04.2019г. по т.д. № 244/2019г. на Софийски апелативен съд и потвърденото с него решение № 1976/05.10.2018г. по т.д. № 2884/2016г. на СГС в частта за признаване за установено по предявените от „Лизинг Финанс”ЕАД обективно кумулативно съединени искове, с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД, ал. 1 и ал. 2 и чл. 92 ЗЗД, че „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. солидарно дължат на ищеца заплащане на разликата над 10 605,72 евро до 22 765,13 евро и за периода от 01.11.2011г. до 27.05.2012г. – главница по споразумение от 05.10.2011г. към договор за финансов лизинг № 3797-001/2008, дължима за периода от 01.11.2011г. до 27.05.2012г., заедно със законната лихва върху нея, считано от 16.10.2015г. до погасяването й; разликата над 266,62 евро до 656,56 евро – договорна лихва за периода 01.10.2011г. – 31.08.2012г., за които суми в левовата им равностойност в производството по частно гр. д. № 62825/2015г. на СРС, 81 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и изцяло в частта на разноските, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск на „Лизинг Финанс”ЕАД, [населено място] против „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. от [населено място] за признаване за установено, че ответниците дължат солидарно на ищеца заплащане на разликата над 10605,72 евро до 22 765,13 евро – главница по споразумение от 05.10.2011г. към договор за финансов лизинг № 3797-001/2008, дължима за периода от 01.11.2011г. до 27.05.2012г.; разликата над 266,62 евро до 656,56 евро – договорна лихва за периода 01.10.2011г. – 31.08.2012г., за които суми в левовата им равностойност в производството по частно гр. д. № 62825/2015г. на СРС, 81 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 807/09.04.2019г. по т.д. № 244/2019г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. от [населено място] да заплатят на „Лизинг Финанс”ЕАД сторените от последното разноски за заповедното производство от 848,64 лв., за първа инстанция – 962,23лв. и 100лв. за касационна инстанция.

ОСЪЖДА „Лизинг Финанс”ЕАД от [населено място] да заплати на „Валкомерс”ООД, Н. А. М. и В. М. М. от [населено място] сторените от тях разноски пропорционално на отхвърлената част от иска, а именно – 1267,24 лв. за първа инстанция; 496,28лв. – за въззивна инстанция и 1 411,53лв. за касационна инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

  • Определение №353/26.05.2020 по дело №2370/2019 1
    Определение №353/26.05.2020 по дело №2370/2019
    Дали изменението на договор за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т.е. представлява ли обективна новация?
  • Решение
    Решение № 138 от 22.08.2013 г. по търг. д. № 27/2012 г.
    Дали изменението на договора за лизинг по отношение на размера на лизинговите вноски, договорената лихва и сроковете за плащане погасява задължението на лизингополучателя по първоначално сключения договор, заменя ли го с други, нови и различни правоотношения от тези по съществуващия договор за лизинг, т. е. представлява ли обективна новация?
  • Решение по чл. 290 ГПК
    Решение № 210 от 22.12.2014 г. по търг. д. № 4090/2013 г.
    Представлява ли новация по смисъла на чл. 107 от ЗЗД споразумение между кредитор и солидарни длъжници за разсрочване на погасяването остатъка от дълга по договор за банков кредит, и необходимо ли е да се преценява във всеки конкретен случай намерение у страните за новиране на дълга /animus novandi/, след като…
  • Решение
    Решение № 110 от 17.07.2015 г. по т. д. № 1568 / 2014 г.
    За да е налице новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД следва ли волята на страните да е изрично обективирана или може да се предполага и тълкува?
  • Решение
    Решение № 16 от 09.05.2017 г. по т. д. № 50185 / 2016 г.
    Какъв е приложимият давностен срок /обща или кратка погасителна давност/ по отношение вземането на кредитора по договор за финансов лизинг за заплащане на лизингови вноски /в частта им за главница/, както и имат ли последните характера на периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД ?
  • Решение
    Решение № 65 от 23.05.2017 г. по т. д. № 904 / 2016 г.
    Дали плащанията на лизингови вноски по договор за финансов лизинг имат характер на периодични плащания, с оглед приложното поле на кратката погасителна давност по чл. 111, б. ”в” ЗЗД?
  • Решение
    Решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр. д. № 927/2012 г.
    Възможно ли възражението за изтекла погасителна давност да се направи извън исковия процес и възможно ли е отказът от изтекла погасителна давност да не е изричен и в изявлението за отказ да не бъде индивидуализирано паричното вземане чрез посочване на неговия размер?

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми