Решение №115/02.02.2021 по дело №2323/2019

Спорът е допуснат до касация с Определение №294/30.04.2020 по дело №2323/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Класификация

  • Вид съдебен акт: Решения по чл. 290 ГПК
  • Колегия/Отделение: Търговска колегия, I-во отделение
  • Допълнителен селективен критерий: чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК

Анотация

Въпрос

Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство, ако в хода на делото е установено, че кредитополучателят е надплатил сума, която е в по – голям размер от неплатената сума, която банката твърди, че е основание за предсрочна изискуемост?

Отговор

Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.


ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на дванадесети октомври две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА, МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 2323 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

История на спора

Образувано е по касационна жалба на „Уникредит Булбанк” АД срещу решение № 980 от 25. 04. 2019 г. по т. д. № 6625/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав. С него е потвърдено решение № 6742 от 09. 10. 2017 г. по гр. д. № 5530/2016 г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав, с което е отхвърлен предявеният от банката срещу Н. И. Т., Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ЕООД иск с правно основание по чл. 415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на парични вземания в размер на 112 101, 34 евро – главница и 9 556,54 евро – лихва, произтичащи от договор за кредит, сключен на 05. 07. 2007 г. и анекси към него от 01. 08. 2011 г., 06. 06. 2013 г. и 20. 08. 2014 г., обезсилена е заповедта за изпълнение, издадена по гр. д. № 1757/2016 г. от Софийски районен съд, 58 състав, и банката е осъдена да заплати на ответниците разноски по делото в размер на 4200 лева.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно като противоречащо на материалния и процесуалния закон. Касаторът излага доводи, че въззивната инстанция не е взела предвид настъпилите след предявяването на иска релевантни за спорното право факти, а именно преустановяването на всички плащания по кредита, и не се е съобразила със задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила, като е оставил без уважение поддържаното от касатора искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение какъв е размерът на неплатените вноски по процесния договор за кредит с настъпил падеж към момента на приключване на съдебното дирене. Поддържа, че това съществено нарушение на съдопроизводствените правила е довело до неправилно приложение на материалния закон при формирането на извод за липса на настъпила предсрочна изискуемост по договора за банков кредит и до несъобразяване със задължителната практика на ВКС, обективирана в тълкувателни решения.

Ответниците Н. И. Т., Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ЕООД поддържат, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 5. 07. 2007 г. между „Уникредит Булбанк“ АД, от една страна и от друга Н. И. Т., като кредитополучател и Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ООД, в качеството на солидарни длъжници е бил сключен договор за банков кредит, с който банката се е задължила да предостави кредит в размер на 150 000 евро, който е усвоен в уговорения размер по банковата сметка на кредитополучателя. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, въззивният съд е констатирал, че за периода от 30. 04. 2015 г. до 30. 09. 2015 г. кредитополучателят не е заплатил анюитетни вноски в общ размер от 6102, 82 евро, от които главница в размер на 1863, 45 евро и възнаградителна лихва от 4239, 44 евро. Посочил е, че с нотариални покани, връчени на 13. 12. 2015 г., банката е уведомила кредитополучателя и солидарните длъжници, че е допуснато просрочие по кредита, както и че дължимата по него към 30. 10. 2015 г. сума възлиза на 117 101, 52 евро, съответно главница от 112 101, 34 евро и лихви от 5000, 18 евро. Кредиторът е заявил, че поради нарушаване на договора и анексите към него обявява целия кредит за предсрочно изискуем, считано от 30. 10. 2015 г.

Въззивният съд е приел за основателни възраженията на ответниците за нищожност на уговорки по договора и анекси към него. Счел е, че банката не е могла валидно да уговори капитализирането на изтекли лихви, по отношение на чието заплащане кредитополучателят е бил в забава, тъй като липсва изрична регламентация на предпоставките и реда за олихвяване на изтекли лихви, установена от делегирания с нормата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД орган – Българската народна банка. Поради това клаузите от анексите към договора за кредит от 1. 06. 2011 г. и 6. 06. 2013 г., с които е уговорено капитализирането на изтеклите към датата на сключването им лихви, са квалифицирани от въззивния съд като нищожни /чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД/.

Решаващият състав е приел, че кредитополучателят Н. Т. е потребител, по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, доколкото е получил кредита в качеството на физическо лице и той не е предназначен за осъществяване на търговска и професионална дейност, поради което по отношение на него намират приложение разпоредбите на ЗЗП. Изложил е съображения, че т. 11.1.3 от общите условия на банката е неравноправна клауза, тъй като предвижда правомощие на банката едностранно да увеличава лихвата по кредита при изменение на променливата компонента на базовия лихвен процент – индекса Юрибор, без да е предвидена реципрочна възможност за нейното намаление при съответно намаляване стойността на този индекс през определен период. Посочил е, че съобразно цитираната клауза всяко нарастване на едномесечния индекс с повече от един пункт над първоначалния размер представлява основание за едностранно определяне от страна на банката на по-висок годишен лихвен процент за съответния период, като увеличението не е ограничено от степента на нарастване на месечния индекс, т. е. липсва предварително установен алгоритъм, по който се извършва увеличението. Въззивният съд е счел, че са налице основанията по чл. 142, т. 10 ЗЗП и чл. 142, т. 12 ЗЗП (ред, ДВ, бр. 57 от 7. 05. 2015 г.).

Във въззивното решение е формиран извод, че към датата на подаване на заявлението не е настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредитния договор. Съдът е посочил, че по делото не е установено наличието на обективните предпоставки за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, свързани с неизпълнение на договорни задължения за заплащане на дължимите по договора суми. Изтъкнал е, че съгласно данните от заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, вследствие увеличаването на възнаградителната лихва въз основа на нищожните като неравноправни клаузи от общите условия, договора за кредит и анексите към него, е налице надплатена от кредитополучателя сума за възнаградителна лихва за периода от датата на усвояване на кредита до датата на сключване на анекса от 01. 08. 2011 г. в размер на 10423,34 евро. Констатирал е, че през периода от 1. 08. 2011 г. до 14. 01. 2016 г. няма надплащане на възнаградителна лихва. След съпоставяне на данните за размера на дължимите и надплатени суми, е посочил, че към датата на връчване на нотариалните покани за обявяване на предсрочната изискуемост – 13. 12. 2015 г. и датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 14. 01. 2016 г., кредитополучателят Н. И. Т. не е имал непогасени задължения, тъй като размерът на надплатената въз основа на нищожните като неравноправни клаузи сума превишава този на незаплатените редовни анюитетни вноски.

Касационен въпрос

С определение № 294 от 30. 04. 2020 г. по т. д. № 2323/2019 г. на ВКС, I т. о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по правния въпрос: Допустимо ли е предявеният иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж до приключване на устните състезания в първоинстанционното или въззивното производство, ако в хода на делото е установено, че кредитополучателят е надплатил сума, която е в по-голям размер от неплатената сума, която банката твърди, че е основание за предсрочна изискуемост?

Мотиви

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:

На поставения въпрос е даден отговор в задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС, с което е прието, че е допустимо предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.

По основателността

По основателността на касационната жалба:

Неоснователни са доводите в касационната жалба за неправилност на извода на въззивния съд, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането по договора за банков кредит, с оглед отказа на съда да съобрази фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене. Съгласно дадените разяснения в т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й. Законосъобразно и в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС в обжалваното решение въззивният съд, за да формира изводите си относно настъпването на предсрочната изискуемост, е извършил проверка за кумулативното наличие двете предпоставки: неплащането на една или повече анюитетни вноски и упражняване правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем с волеизявление, връчено на длъжника. Неправилно обаче съдът не е зачел с оглед настъпването на предсрочната изискуемост нотариалните покани, връчени на 13. 12. 2015 г. на кредитополучателя и солидарните длъжници, тъй като не съдържат данни за броя и размера на съответните анюитетни вноски, с чието неплащане в срок се свързва упражненото от банката право да обяви задълженията по кредита за предсрочно изискуеми. Представените нотариални покани представляват валидни изявления за упражняването на преобразуващото право на банката, тъй като недвусмислено обективират волята на кредитора поради неизплатени към 30. 10. 2015 г. задължения по конкретния договор за банков кредит да обяви непадежиралия остатък от кредита за предсрочно изискуем, като са посочени и точните задължения към момента на изпращането на поканите с оглед предсрочната изискуемост. За съдържанието на изявлението на кредитора, за разлика от извлечението от счетоводните сметки на банката /чл. 60, ал. 2 ЗКИ /ред. ДВ, бр. 59/2016 г./, не се поставя изричното изискване да индивидуализира просрочените задължения и тези, които се обявяват за предсрочно изискуеми.

Същевременно, въззивният съд правилно е преценявал осъществяването на обективните обстоятелства от значение за настъпване на предсрочната изискуемост към датата на получаване на нотариалните покани – 13. 12. 2015 г. от длъжниците, като е извършил и проверка за наличието на неизпълнение по договора за кредит към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 14. 01. 2016 г. Неоснователни са доводите на касатора, че апелативният съд е дължал проверка дали не са налице неизпълнени задължения за заплащане на редовни анюитетни вноски след датата на подаване на заявлението и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция съд, за да формира изводи относно настъпването на предсрочната изискуемост. Ищецът, кредитор се позовава в исковата молба, с която са предявени исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, на предвидено в договора и упражнено право да обяви предсрочната изискуемост с изявления, обективирани във връчени на длъжниците на 13. 12. 2015 г. нотариални покани, поради спиране на плащанията от страна на кредитополучателя от 30. 04. 2015 г. Неизпълнението на задълженията за заплащане на дължимите съобразно договора погасителни вноски след датата на получаване на поканите и датата на подаване на заявлението не е въведено от ищеца, кредитор като факт от значение за настъпването на изискуемостта на задълженията по договора за банков кредит. Следователно въззивният съд не е бил задължен на основание чл. 235, ал. 3 ГПК да съобразява това неплащане, представляващо нов факт, при формиране на извода си относно настъпването на предсрочната изискуемост на кредита.

Обосновано и законосъобразно е заключението на въззивния съд, че не са налице обективните предпоставки за обявяване на предсрочната изискуемост, тъй като към момента на получаването на нотариалните покани – 13. 12. 2015 г. от длъжниците и към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК /14. 01. 2016 г./ не са били налице незаплатените редовни анюитетни вноски предвид надплащането на сумата от 10 423, 34 евро въз основа на нищожните като неравноправни клаузи, която сума превишава дължимите за периода от 30. 04. 2015 г. до 14. 01. 2016 г. вноски за главница и възнаградителна лихва в общ размер от 9 031, 03 евро. Констатациите на въззивния съд относно неравноправния характер на клаузите, уреждащи формирането на възнаградителната лихва и правомощието на банката едностранно да променя нейния размер, съответно за нищожността им не са оспорени от касационния жалбоподател, поради което не са предмет на настоящото производство. Последица от установената нищожност на клаузите е недължимостта на извършените въз основа на тях плащания, съответно с оглед предявените искове и възраженията на ответниците отчитането на надплатените суми за възнаградителна лихва за периода от усвояване на кредита до сключването на анекса от 1. 08. 2011 г. при преценката за погасяването на всички възникнали към 13. 12. 2015 г., съответно към 14. 01. 2016 г. задължения по договора за банков кредит. В съответствие с процесуалните правила е и отказът на въззивния съд да разгледа възражението на банката-кредитор за погасяване по давност на вземанията на кредитополучателя във връзка с оказалите се недължими плащания предвид установеното, че същите са извършени в периода 5. 07. 2007 г. – 1. 08. 2011 г., тъй като същото е направено с писмените бележки, депозирани в първоинстанционното производство, а не с допълнителната искова молба при отчитане на релевираните с отговора на исковата молба възражения на ответниците за надплатени суми на основание уговорки, чиято валидност е оспорена, съответно за липсата на неизпълнени задължения към банката, които да обосноват предсрочната изискуемост на цялото вземане.

С оглед законосъобразността на извода на въззивния съд, че не е настъпила предсрочна изискуемост на задълженията по договора за кредит преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, и отговора на поставения правен въпрос основателен се явява касационният довод, че въззивният съд неправилно не е допуснал изслушването на поисканата от ищеца, кредитор съдебно-счетоводна експертиза за установяване на вноските с настъпил падеж след датата на подаване на заявлението за издаване на заповед въз основа на документ по чл. 417 ГПК до приключване на съдебното дирене. Касае се до отказ на съда, основан на разбирането, че ако не е настъпила предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора за кредит искът по чл. 422, ал. 1 ГПК може да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението, което противоречи на задължителните указания на Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно тези указания искът следва да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо /моментът на приключване на съдебното дирене, след което решението е влязло в законна сила съобразно мотивите на тълкувателното решение/. Доводите на ответниците по касация налагат изтъкването, че съобразно дадените разяснения в тълкувателното решение присъждането на вноските с настъпил падеж, когато се претендира цялата главница по договор за кредит поради предсрочна изискуемост, не съставлява недопустимо изменение на основанието на иска, съответно произнасяне по непредявен иск. Липсата на разграничение на вноските с настъпил и ненастъпил падеж в заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК и в исковата молба по чл. 422, ал. 1 ГПК не се явява пречка за присъждането на вноските с настъпил падеж, тъй като съобразно даденото в тълкувателното решение разрешение това разграничение не е условие за редовност или основателност на исковата молба.

По тези съображения за изпълнение на указанията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 2. 04. 2019 г. на ОСГТК на ВКС, обжалваното въззивно решение на Софийски апелативен съд следва да бъде отменено като неправилно в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за главница в размер на 112 101, 34 евро, и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК с оглед необходимостта от извършване на нови съдопроизводствени действия делото да се върне на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да допусне съдебно-счетоводна експертиза, която да даде заключение за размера на неизплатените вноски в частта за дължимата главница с настъпил падеж за периода от 14. 01. 2016 г. /до последната цитирана дата не се установява да са налице непогасени задължения по договора и ищецът претендира възнаградителна лихва само за периода от 30. 05. 2015 г. до 30. 10. 2015 г./ до момента на приключване на съдебното дирене във въззивната инстанция. При поставяне на задачата на експертизата трябва да се съобрази, че дължимата главница следва да бъде определена съгласно анекс № 3 от 20. 08. 2014 г. и приетия с него погасителен план. Този анекс към договора за банков кредит не съдържа уговорка за недопустимо капитализиране на просрочена възнаградителна лихва чрез отнасянето й към главницата /експертните заключения/, като в обжалваното решение липсва прогласяване за нищожна на такава клауза. Въззивният съд следва да присъди законна лихва върху частта от вноските, представляваща главница, от датата на съответния падеж на вноската, а не от датата на подаване на заявлението.

В останалата обжалвана част въззивното решение трябва да бъде оставено в сила поради правилност на крайния извод за неоснователност на исковете за сумите от 4 239, 44 евро, представляваща възнаградителна лихва за периода от 30. 05. 2015 г. до 30. 10. 2015 г., 4 277, 05 евро, представляваща лихва върху просрочена главница за периода от 30. 04. 2015 г. до 13. 01. 2016 г., и 1 040, 05 евро – наказателна лихва при просрочие за периода от 30. 04. 2015 г. до 13. 01. 2016 г. по изложените съображения за липсата на непогасени задължения за главница и възнаградителна лихва по договора за кредит към 14. 01. 2016 г. поради наличието на надплатени суми за възнаградителна лихва на основание нищожни уговорки за времето от усвояване на кредита до подписването на анекса от 1. 06. 2011 г., съответно – на забавени плащания за посочените периоди.

Съгласно т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, при отхвърляне на установителния иск по чл. 422 ГПК заповедта за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване. Поради това обжалваното въззивно решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение в частта за обезсилване на издадената по гр. д. № 1757/2016 г. на СРС заповед за изпълнение следва да се обезсилят.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски на страните за заповедното и за исковото производство, както и да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото във ВКС.

Диспозитив

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 980 от 25. 04. 2019 г. по т. д. № 6625/2017 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 6742 от 09. 10. 2017 г. по гр. д. № 5530/2016 г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от „Уникредит Булбанк“ АД срещу Н. И. Т., Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ЕООД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на главница в размер на 112 101, 34 евро, дължима по договор за кредит, сключен на 05. 07. 2007 г., и „Уникредит Булбанк“ АД е осъдено да заплати на Н. И. Т., Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ЕООД сумата от 4200 лв. разноски за производството пред СГС, както и в частта, с която „Уникредит Булбанк“ АД е осъдено да заплати на Н. И. Т., Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ЕООД сумата от 9200 лв. разноски за производството пред САС.

ВРЪЩА делото на Софийски апелативен съд за ново разглеждане от друг състав в посочената част.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 980 от 25. 04. 2019 г. по т. д. № 6625/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав в частта, с която е потвърдено решение № 6742 от 09. 10. 2017 г. по гр. д. № 5530/2016г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав в частта за отхвърляне на предявения от „Уникредит Булбанк“ АД срещу Н. И. Т., Д. Зариславова Т. и „Би Еф Ти Трейдинг“ ЕООД иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване съществуването на вземания на банката към ответниците по договор за банков кредит от 5. 07. 2007 г. за сумата от 9556,54 евро – лихва за периода от 30. 04. 2015 г. до 13. 01. 2016 г.

ОБЕЗСИЛВА решение № 980 от 25. 04. 2019 г. по т. д. № 6625/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав и потвърденото с него решение № 6742 от 09. 10. 2017 г. по гр. д. № 5530/2016 г. на Софийски градски съд, І ГО, 2 състав за обезсилване на заповед за изпълнение, издадена по гр. д. № 1757/2016 г. на Софийски районен съд, 58 състав.

Решението не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми и термини

0 0 гласа
Рейтинг
Запишете се
Известявайте ме за
0 Коментари
Inline Feedbacks
Всички коментари