Решение №111/30.12.2020 по дело №4271/2019

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

Анотация

Въпроси

Следва ли съсобственикът в придобит по наследство недвижим имот, който се позовава на придобивна давност (по отношение на идеалната част от съсобствеността на друг съсобственик), да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от имота на друг съсобственик и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия да са доведени до знанието на другия съсобственик?

Намира ли приложение установената в чл.69 ЗС презумпция в хипотезата на наследствен имот?

Отговори

Презумпцията по чл.69 ЗС не се прилага в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от наследяване. Когато наследникът, който е започнал да упражнява фактическа власт върху целия имот, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.


Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и двадесета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Бранислава Павлова

Влезте в профила си, за да не виждате рекламите

ЧЛЕНОВЕ:
Теодора Гроздева, Владимир Йорданов

при участието на секретаря Анета Иванова, разгледа докладваното от съдия Йорданов гр.дело № 4271 /2019 г.:

Производството е по чл. 290 ГПК и сл.

История на спора

С определение № 226 от 08.05.2020 г. по касационна жалба на Л. П. И. (неправилно посочена в определението и в исковата молба с малкото име Л.) е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 233 от 25.06.2019 г. по възз. гр. д. № 152 /2019 на Софийския окръжен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен установителен иск на И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. за правото на собственост на основание придобивна давност на 1 /2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място], в.з. (вилна зона) „З.“, на ул. „….“, с площ от 620 кв.м., с идентификатор № …., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на ползване – ниско застрояване до 10 м.. и в частта, с която е отхвърлен иск на Л. П. И. срещу И. Г. А., Д. В. Н. и Ц. И. Ф. за делба на два поземлени имота в [населено място], в.з. „З.“, на ул. „…..“: с идентификатор № …. и с идентификатор № ….

Въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила в частта, с която първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е уважен установителен иск на Ц. И. Ф. срещу Л. П. И. за собственост на основание придобивна давност на 1 /2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място], в.з. „З.“ с идентификатор № …., индивидуализиран в решението и вместо него е постановено друго, с което искът е отхвърлен.

Касационни въпроси

Касационно обжалване е допуснато на основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпросите: Следва ли съсобственикът в придобит по наследство недвижим имот, който се позовава на придобивна давност (по отношение на идеалната част от съсобствеността на друг съсобственик), да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от имота на друг съсобственик и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия да са доведени до знанието на другия съсобственик? Намира ли приложение установената в чл.69 ЗС презумпция в хипотезата на наследствен имот? поради противоречие на приетото от въззивния съд с приетото в ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС.

Съгласно правилото на чл.130,ал.2 ГПК тълкувателните решения са задължителни за съдилищата. Поради това не следва да се излагат доводи в подкрепа на приетото в тълкувателното решение, за да бъде то прилагано.

Ответниците по жалбата И. Г. А., Д. В. Н. и Ц. И. Ф. оспорват основателността на касационната жалба.

Мотиви

По основателността на жалбата и на основание чл.290 ГПК и сл.:

За мотивите на въззивния съд:

Правното основание на иска на И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. за собственост на идеална част от недвижим имот е придобивна давност по отношение на правата на сънаследник. Правното основание на възражението на ответниците по иска за делба на наследствения имот също.

Изводите за основателност на установителния иск и за неоснователност на иска за делба въззивният съд е основал на извод за доказано твърдение на И. Г. А. и Д. В. Н. (ищци по насрещните искове за собственост и ответници по иска за делба) за придобиване по давност на идеалните части на Л. И. от сънаследствените имоти, чиято делба тя иска.

Като се е позовал на ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, въззивният съд е приел следното: Презумпцията по чл.69 ЗС не се прилага в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от наследяване. Когато наследникът, който е започнал да упражнява фактическа власт върху целия имот, той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерение да владее техните идеални части за себе си. Завладяването на частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно.

След обсъждане на събраните по делото гласни доказателства въззивният съд е приел, че ищецът по насрещния установителен иск за собственост И. А. не е следвало да доказва завладяване на идеалните части от двата имота, принадлежащи на ищцата (по иска за делба) Л. И. и отблъскване на владението и, тъй като това е било обективно невъзможно. Мотивите за това са, че ищцата Л. И. живее повече от 10 години в Република Гърция (без да е прието, че адресът и там е бил неизвестен на съсобствениците и, нито, че през това време те не са имали връзка с нея) и от доказателствата не се установява тя да е упражнявала владение и да е изразявала воля да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти, същевременно ответникът по иска за делба И. А. е упражнявал явно и необезпокоявано владение върху двата процесни имота от 31.12.2005 г. За началото на владението въззивният съд е направил извод от установеното, че през 2005 г. И. и А. са продали свой съсобствен недвижим имот (различен от процесните), И. получила цялата продажна цена, като уговорката между съсобствениците била, че И. ще се откаже от вещноправните претенции върху процесните имоти. От този фактически извод съдът приема, че ответникът А. е осъществил преобръщане на владението, с което е започнал да свои идеалните части на И., като същото не е било преустановено до приключването на устните състезания.

Като последица от изтеклата в полза на И. А. придобивна давност по време на брака му с втората ищца Д. Н., въззивният съд е приел, че двамата са придобили собствеността върху поземления имот с идентификатор № …., поради което предявеният от двамата срещу Л. И. насрещен установителен иск за собственост е основателен, а това има като последица неоснователността на иска за делба.

По отношение на втория имот с идентификатор № …. въззивният съд е приел, че насрещният установителен иск на Ц. Ф. (дъщеря на И. А. и Д. Н.) срещу Л. И. за собственост е неоснователен и го е отхвърлил (в тази част решението не е обжалвано и е влязло в сила), но по изложените по-горе съображения е основателно възражението на И. А. за придобивна давност на дяла на Л. И., а това има като последица неоснователността на иска за делба.

По основателността

По основателността на касационната жалба:

При дадения отговор на правния въпрос и с оглед приетото в ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е основателен доводът на жалбоподателката Л. И., че тъй като тя е оспорила основателността на предявения от И. А. и Д. Н. срещу нея иск за собственост, основан на твърдения за придобивна давност по отношение на нейния дял от сънаследствения им имот с идентификатор № …. и съгласно приетото с ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, И. Г. А. е следвало да докаже по делото, че е извършил действия, с които е престанал да държи нейната (на Л. И.) идеална част от имота и е започнал да я държи за себе си с намерение да я свои и да докаже, че тези действия са доведени до нейното знание.

В диспозитива и мотивите на тълкувателното решение не се съдържа уговорката „освен ако това е обективно невъзможно“ (довеждането до знанието на съсобственика, че идеалната му част е завладяна).

От това следва основателността и на довода, че въззивният съд е допуснал противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал за приетото с него за подлежащите на доказване факти и за тежестта на доказване на преобръщането на владението, като е приел, че И. А. не е следвало да доказва завладяването на идеалната част на Л. И. от имота и отблъскването на владението и.

Основателен е и доводът в касационната жалба, че ищците по насрещния иск И. А. и Д. Н. не са доказали по делото, че са ограничили достъпа на Л. И. до процесния имот (като проява на завладяването му и отблъскване на нейното владение).

Настоящият състав намира за необоснован и извода на въззивния съд, че е било обективно невъзможно И. А. да доведе до знанието на съсобственичката си Л. И., че е завладял нейните идеални части от двата имота.

Мотивите на въззивния съд са, че ищцата Л. И. живее повече от 10 години в Република Гърция и от доказателствата не се установява тя да е упражнявала владение и да е изразявала воля да упражнява правото си на собственост върху процесните имоти.

От обстоятелството, че Л. И. живее повече от 10 години в Република Гърция не следва еднозначно извод, че И. А. не е могъл да обективира пред нея промяната в намерението, с което е упражнявал фактическа власт върху нейната идеална част.

И. А. не твърди и не доказва, че не е знаел адреса на Л. И. в Р. Гърция, нито, че е изгубил връзка с нея, нито дори, че е правил каквито и да било опити да я уведоми за намерението си на адреса и в Р. България или чрез общи познати /роднини (И. А. и Л. И. са първи братовчеди), нито твърди, че Л. И. не се е прибирала в жилището си в Р. България през този период от време (повече от 10 години). Напротив, доказателствата по делото (показанията на свидетелката М. Г.) опровергават твърдението на И. А. за незаинтересованост на Л. И. от имота, защото установяват, че Л. И. си идва в Б., както и че тя и мъжът и са посещавали имота периодично, макар и не често, за което не са били възпрепятствани.

С оглед приетото по–горе (в приложение на обсъденото ТР № 1 от 06.08 2012 г. на ОСГК на ВКС и при извод, че И. А. не е доказал преобръщането на държането на идеалната част на Л. И. във владение за себе си), е неправилен и изводът, че Л. И. не е упражнявала владение върху идеалната си част – тя е владяла чрез И. А., който е държал нейната идеална част за нея и не е доказал, че е преобърнал държането за нея във владение за себе си. Без значение е и дали Л. И. е упражнявала правомощията, които се включват в правото и на собственост върху процесния имот, тъй като неупражняването им не би довело до загуба на правото, нито на качеството на владелец, щом като владее чрез друг.

От изложеното и от приложението на правилото за разпределение на доказателствената тежест за изгодните за И. А. обстоятелства, следва, че изводът на въззивния съд, че И. А. не е имал обективна възможност и не е могъл да съобщи на Л. И. за промяната в намерението, с което е упражнявал фактическа власт върху нейната идеална част от съсобствения имот, е необоснован и неправилен, а от това следва и извод, такава „обективна невъзможност“ не се е осъществила в обективната действителност, че И. А. не е преобърнал държането на идеалната част на Л. И. от процесния имот с идентификатор № 05815.307.549 във владение за себе си, поради което не ги е владял и като последица от това не я е придобил по давност. Като последица от това следва и изводът, че съпругата на И. А. – Д. Н. също не е придобила спорната идеална част на Л. И. по давност като последица от това, че посочения период на владение е изтекъл по време на брака между двамата.

От изложеното дотук следва извод за неоснователност на този насрещен иск и за неправилност на въззивното решение в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което той е уважен.

Тъй като със същите мотиви въззивният съд е приел за основателно и възражението на И. А. за придобивна давност по отношение на втория имот с идентификатор № …. и като последица от това е приел за неоснователен иска на Л. И. срещу И. А. за делба на двата процесни имота, следва да се приеме, че обжалваното решение е неправилно и в тази част.

При тези изводи и на основание чл.293,ал.2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта по уважения установителен иск.

Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, настоящият състав следва да разгледа спора по насрещния иск за собственост по същество.

По същество:

Настоящият състав прие, че И. А. Л. И. е упражнявал фактическа власт върху процесния имот, не е довел до знанието на Л. И., че преобръща държането на нейната идеална част във владение и не е бил в „обективна невъзможност“ да доведе до знанието и каквито и да било свои твърдения или действия.

И. А. твърди в отговора на иска за делба и като основание на насрещния си иск (и на своето възражение за придобивна давност срещу основателността на иска за делба), че се е договорил с Л. И. да не претендира идеални части от собствеността върху процесните имоти в замяна на това, че ще получи цялата продажна цена върху друг съсобствен имот – УПИ …., от кв. ….

По делото не е представен документ за продажбата на такъв имот. Свидетелката Й. Ц., посочена от И. А. и Д. Н. твърди, че купила имот от братовчедка на И. А., която е в Гърция, която видяла единствено в деня на сделката и която получила цялата цена, преброила парите и си тръгнала. В нотариалния акт като продавачи били вписани Л. и И.. Свидетелката твърди, че не си спомня цената, която е платила за имота. Не си спомня и кога точно е станала сделката, но вече (били) минали 10 години откакто купили имота (тя е разпитана пред съда на 06.06.2018 г.), но знае, че уговорката била когато стане сделката и братовчедката си получи парите за този имот (който свидетелката купила), другият имот да остане за И.. Това (за уговорката) свидетелката знаела не само от И., но и го обяснила и братовчедката, когато били при нотариуса.

Никой от останалите разпитани свидетели не твърди да има непосредствени впечатления за такава уговорка (да е присъствал на нея), нито да знае за такава уговорка от Л. И. (такава уговорка би била неизгодно за Л. И. обстоятелство).

Тъй като показанията на свидетелката Ц. за наличието на твърдяната уговорка не се подкрепят от други доказателства и тъй като ги намира за непоследователни, уклончиви и за това не много достоверни (свидетелката не си спомня кога е купила имота, нито каква цена е платила (основни обстоятелства, свързани с тази сделка, които пряко я засягат, поради което са важни за нея), срещнала се е само веднъж с продавачката Л. И. по време на сделката, но е научила от нея за уговорка, която се отнася до друг имот, който не е предмет на сделката (поради което няма значение за нея), настоящият състав намира, че не следва да ги кредитира.

Но дори и да се приеме, че всичко казано от свидетелката е вярно, то от показанията и не може да се направи извод за точното съдържание на твърдяната уговорка – кога и при какви условия (чрез какви сделки или действия с правно значение), процесният имот е следвало да остане за И. А.. Поради което и не може да се направи извод, че въз основа на такава неопределена уговорка Л. И. е предала на И. А. владението на процесния имот. Нито може да се направи извод, че уговорка е била постигната поне 10 години преди предявяването на иска за делба (на 06.10.2017 г.).

Поради което настоящият състав намира, че искът на И. А. и Д. Н. е недоказан и неоснователен (той е със същото основание като възражението им за придобивна давност срещу основателността на иска за делба, за което ще бъдат изложени съображения по-долу). Искът следва да се отхвърли.

По иска за делба на двата имота:

Въззивният съд, както и първоинстанционният, не са изложили други мотиви за основателността на иска за делба, освен липсата на съсобственост, която е последица от уважаването на насрещния иск и възражението за придобивна давност (въззивният съд) и основателността на насрещните искове (първоинстанционният съд).

Те не са разгледали въпросите дали преди изтичането на придобивна давност е възникнала съсобственост на страните по делото върху имотите, чиято делба се иска, на посоченото основание – наследяване и при какви делбени части.

Поради липсата на правни изводи по тези въпроси и преди извършването на съдопроизводствени действия по разглеждане на основателността на тези искове от въззивния съд не може да бъде извършена касационна проверка за правилността на въззивното решение.

По изложените съображения на основание чл.293,ал.3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в частта по иска за делба. След като насрещните установителни искове, с които върху дела на ищцата от процесните имоти се претендира право на собственост, придобито на оригинерно основание, са отхвърлени, по този въпрос се формира сила на пресъдено нещо и същият въпрос (за придобиване на частта на ищцата по давност) не може да се въвежда с възражение в делбения процес поради отвод на пресъдено нещо на основание чл.299,ал.1 ГПК. Ето защо новият състав на въззивния съд при разглеждането на делото по иска за делба следва да се съобрази с влезлите в сила решения и да не се произнася по възражения, направени в делбения процес със същия предмет.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във Върховния касационен съд (чл.294,ал.2 ГПК).

Диспозитив

Воден от горното и на основание чл.293 ГПК съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 233 от 25.06.2019 г. по възз. гр. д. № 152 /2019 на Софийския окръжен съд, в обжалваната част, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен установителен иск на И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. за собственост на 1 /2 ид.ч. от поземлен имот в [населено място], в.з. (вилна зона) „З.“, на ул. „….“, с площ от 620 кв.м., с идентификатор № …., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на ползване – ниско застрояване до 10 м., в частта, с която е отхвърлен иск на Л. П. И. срещу И. Г. А. за делба на два поземлени имота в [населено място], в.з. (вилна зона) „З.“: с идентификатор № …. и с идентификатор № …. на основание придобивна давност и в частта за разноските.

Вместо това постановява:

Отхвърля иска на И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на Л. П. И., че И. Г. А. и Д. В. Н. срещу Л. П. И. са собственици на 1 /2 (една втора) ид.ч. от поземлен имот в [населено място], вилна зона „З.“, на ул. „….“, с площ от 620 кв.м., с идентификатор № …., с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на ползване – ниско застрояване до 10 м., на основание придобивна давност.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд в частта по иска на Л. П. И. срещу И. Г. А., Д. В. Н. и Ц. И. Ф. за делба на два поземлени имота, находящи се в [населено място], вилна зона „З.“, на ул. „….“: с идентификатор № …. и с идентификатор № ….

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.


Свързани съдебни актове

Препраща към

  • Решение на общо събрание
    Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г.
    Приложима ли е презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването?Съсобственикът, който се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част трябва ли да доказва при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо съсобствениците…

Цитирано в

Не са намерени съдебни актове по зададения критерий.

Цитирани норми