За задължението на съда да се произнесе по оплакванията им от въззивната жалба, по всички конкретни доводи и възражения (1) ; да даде правна квалификация на иска и да го разгледа съответно на твърденията и петитума на исковата молба (2); да уважи доказателствено искане по чл. 266, ал. 3 ГПК за разпит на свидетели, отклонено от първоинстанционния съд, за да не се наруши принципа на равнопоставеност на страните (3); как следва да се обсъждат свидетелски показания (4). По първите два въпроса се твърди противоречие с установена практика на ВКС в реш.№230/2014г, реш. №60/2013г на Четвърто г. о, реш. №36/2015г, реш. №94/2016г, реш. №134/2013г на Второ т. о на ВКС и др., тъй като въззивният съд не е обсъдил косвените факти и основни възражения на въззивните жалбоподатели. По трети въпрос се изтъква противоречие с т. 3 ТР №1/2013г ОСГТК и реш. №92/2013г по гр. д №1147/2012г на Четвърто г. о, тъй като въззивният съд е лишил страната от възможността да постигне достатъчност на косвените доказателства, подкрепящи твърдение за привидност. По последния въпрос се сочат множество решениея на ВКС, според които съдът формира изводи след обсъждане поотделно и в съвкупност на всички относими доказателства, което се отнася и за гласните доказателства.